Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
— Сър… получих по сова една диплянка от Министерството на магията относно мерките за сигурност, които всички трябва да спазваме срещу смъртожадните…
— Да, и аз получих една — каза Дъмбълдор, все още усмихвайки се. — Намираш ли я полезна?
— Не съвсем.
— Не, не мисля така. Ти например не ме попита, кой ми е любимият конфитюр, за да провериш, че наистина съм професор Дъмбълдор, а не някой измамник.
— Не съм… — започна Хари, без да е съвсем сигурен, дали го мъмрят, или не.
— За друг път да знаеш, Хари, че е от малини… макар да е ясно, че ако бях смъртожаден, щях да се погрижа да проуча своите предпочитания към конфитюрите, преди да се представя за себе си.
— Ъ-ъ… добре. — каза Хари. — Ами, в тази диплянка се казваше нещо за инферите. Какво са те всъщност? От диплянката не ставаше много ясно.
— Те са трупове — каза спокойно Дъмбълдор. — Мъртъвци, които са омагьосани да изпълняват заповедите на някой тъмен магьосник. Никой не е виждал инфери дълго време, не и след като Волдемор беше станал могъщ предишния път… Разбира се, той изби доста хора, за да направи армия от тях. Ето я къщата, Хари, тук…
Те приближаваха към малка, спретната каменна къща със собствена градина. Хари беше твърде зает с това да преглътне ужасяващата идея за инферите, за да обръща внимание на каквото и да било друго, но едва стигнали входната порта, Дъмбълдор спря вкаменен и Хари се блъсна в него.
— О, не. О, не, не, не…
Хари проследи погледа му по грижливо поддържаната входна алея и усети как сърцето му се сви. Входната врата висеше откачена от пантите.
Дъмбълдор огледа улицата в двете посоки. Тя изглеждаше съвсем безлюдна.
— Извади пръчката и ме следвай, Хари — каза той тихо.
Той отвори портата и тръгна бързо и тихо по градинската пътека с Хари по петите си, после много полека бутна входната врата, вдигнал пръчката си в готовност.
— Лумос.
Краят на пръчката на Дъмбълдор се възпламени, обливайки със светлина тесен коридор. Отляво имаше друга отворена врата. Вдигнал високо светещата си пръчка, Дъмбълдор влезе във всекидневната, следван плътно от Хари.
Пред очите им се разкри картина на пълно опустошение. В краката им се търкаляше разбит стенен часовник. Циферблатът му бе строшен, а махалото лежеше малко по-нататък като изпуснат меч. От преобърнатото на едната си страна пиано по пода се бяха посипали клавиши. Наблизо се валяха останки от паднал полилей. От зеещите разрези в пръснатите изтърбушени възглавници се беше посипала перушина; всичко беше покрито с подобни на пудра парченца от стъкло и порцелан. Дъмбълдор вдигна още по-високо пръчката си, така че да освети стените, чиито тапети бяха изпръскани с нещо тъмночервено и лепкаво. Лекото изпъшкване на Хари накара Дъмбълдор да се обърне.
— Неприятно, нали? — каза той с усилие. — Да, нещо ужасно се е случило тук.
Дъмбълдор предпазливо се придвижи до центъра на стаята, оглеждайки внимателно останките в краката си. Хари го последва, като се оглеждаше наоколо, изплашен от мисълта за това, което можеше да види зад останките от пианото и преобърнатата кушетка, но там нямаше и следа от тяло.
— Може да е имало сражение и… и те да са го отвлекли, професоре? — предположи Хари, опитвайки се да не мисли какви рани трябва да има човек, за да остави такива петна по стените, оплискани до половината от разстоянието до тавана.
— Не мисля — каза спокойно Дъмбълдор, надничайки иззад едно премного натъпкано кресло, лежащо на едната си страна.
— Смятате, че той е…?
— Все още тук някъде? Да.
И без всякакво предупреждение Дъмбълдор се спусна и заби върха на пръчката си в седалката на пренатъпканото кресло, което изкрещя:
— Ох!
— Добър вечер, Хорас — каза Дъмбълдор, изправяйки се отново.
Челюстта на Хари увисна. Там, където само преди миг имаше кресло, сега клечеше един неимоверно дебел, плешив, стар мъж, който разтриваше долната част на търбуха си и примигваше срещу Дъмбълдор с огорчени и сълзящи очи.
— Нямаше никаква нужда да ръгаш с пръчката така силно — каза той сърдито, изправяйки се с мъка. — Боли.
Светлината от пръчката освети лъскавото му лице, изпъкналите очи, огромните, сребристи мустаци като на морж и силно излъсканите копчета на червенокафявия кадифен жакет, който носеше върху светловиолетовата копринена пижама. Темето му едва стигаше до брадичката на Дъмбълдор.
— Какво ме издаде? — изсумтя той, докато се изправяше, олюлявайки се и все още разтривайки долната част на корема си. Изглеждаше удивително невъзмутим за човек, когото току-що бяха разкрили да се преструва на кресло.
— Драги ми Хорас — каза Дъмбълдор с развеселен вид, — ако смъртожадните наистина бяха дошли за теб, над къщата щеше да виси Черният знак.