Кралица на въздух и мрак [bg]

По устните на Марк пробяга лека усмивка.

— Има и други неща, които бихме могли да обсъждаме, освен любовния ми живот. Като например твоя любовен живот.

Ред бе на Ема да грабне нож. Хвърли го силно, яростно и той се удари в стената с достатъчно мощ, за да разцепи дървото.

— Звучи ми толкова забавно, колкото и да се пронижа в главата.

— Мисля, че когато нямат какво да си кажат, мунданите говорят за времето. — Марк беше отишъл да свали един лък и колчан от стената. Лъкът беше с деликатна изработка, гравиран с филигранни руни. — Ние не сме мундани.

— Понякога се чудя какво сме — каза Ема. — При положение че настоящите властващи в Аликанте изобщо не биха искали да бъдем нефилими.

Марк опъна тетивата. Една стрела полетя във въздуха и се заби в сърцето на мишената на стената. Ема почувства как я жегва мрачна гордост: хората често подценяваха колко добър воин беше Марк.

— Няма значение какво мислят те — заяви той. — Разиел ни направи ловци на сенки. Не Клейвът.

Ема въздъхна.

— Какво би сторил, ако нещата бяха различни? Ако можеше да правиш каквото си поискаш, да бъдеш който си поискаш. Ако всичко това свършеше.

Марк я погледна замислено.

— Ти винаги си искала да бъдеш като Джейс Херондейл. Най-великият воин. А аз повече бих искал да бъда като Алек Лайтууд. Да направя нещо важно за ловците на сенки и долноземците. Защото винаги ще бъда част и от двата свита.

— Не мога да повярвам, че си спомниш, че исках да бъда като Джейс. Толкова е смущаващо.

— Беше сладко, че искаше да станеш такъв воин, особено когато беше толкова малка. — Той се усмихна, истинска усмивка, от която цялото му лице грейна. — Спомням си ви с Джулиън, когато бяхте на десет години… стиснали дървени мечове, а аз се мъчех да ви науча да не се удряте по главите с тях.

Ема се изкиска.

— Мислех, че си толкова стар… на четиринайсет!

Марк стана сериозен.

— Мислех си, че не всичко странно е лошо. След като се върнах от елфическите земи по този начин… то изличи разликата в годините между Джулиън и мен, между теб и мен. Сега мога да ви бъда приятел, а не по-голям брат, и това е дар.

— Марк… — започна Ема, но млъкна, загледана през западния прозорец. Нещо — някой — се задаваше по пътя към Института, тъмна фигура, движеща се решително.

Златен проблясък улови погледа й.

— Трябва да вървя. — Ема грабна един меч и изхвърча от тренировъчната стая, оставяйки Марк, зяпнал след нея. Енергия подскачаше в тялото й като топче за пинг-понг. Взе стъпалата по три наведнъж, втурна се през входната врата и прекоси тревата, тъкмо когато фигурата стигна до началото на пътя.

Луната беше ярка и изпълваше света със светлина. Ема примига, за да прогони звездите, излезли пред очите й, и се взря в Зара Диърборн, която крачеше към нея през тревата.