Приказки за чудатите [bg]

Някъде по това време родителите на Хилди починали. „Може би те ще са моите приятели призраци“ — помислила си тя, но не — те поели на път да търсят мъртвата ѝ сестра и Хилди останала сама.

Хрумнала ѝ нова мисъл — да продаде къщата на родителите си и вместо нея да купи друга, обитавана от призраци! Хилди тръгнала да търси къща. Посредниците за продажба на недвижими имоти, към които се обръщала, я сметнали за отчаяна и странна (каквато в действителност си била), защото всеки път, когато ѝ показвали нова къща, Хилди питала дали в нея се е случвало нещо ужасно, като убийство или самоубийство, още по-добре убийство и самоубийство, и не обръщала внимание на добре обзаведените кухни, озарените от естествена светлина стаи, нито пък отивала да види тавана или мазето.

Най-сетне тя открила истинска къща с призрак и я купила. Едва след като се настанила в нея, открила, че призракът, който вървял с къщата, се вясвал там само от време на време, колкото да подрънчи с вериги и да тряска врати.

— Не си тръгвай — помолила го Хилди следващия път, когато го зърнала да напуска къщата.

— Съжалявам, но съм обвързан с още няколко къщи — отвърнал той и излязъл забързано.

Хилди се почувствала измамена. Нуждаела се от нещо повече от временно пребиваващ призрак. Положила толкова усилия да открие тази къща, а ето че и тя не била достатъчно призрачна. Решила, че ѝ трябва най-обитаваната от призраци къща на света. Набавила си книги за подобни къщи и се заела да проучва въпроса. Консултирала се и със своя временен призрак, макар да се наложило да тича след него от стая в стая и да крещи с цяло гърло, за да надвика дрънченето на веригите. (Той винаги се държал сякаш закъснява за някакво важно призракуване, но Хилди се опитвала да не приема отношението му твърде лично.) Накрая призракът произнесъл нещо от типа на „Квимбра“, сетне изчезнал. Хилди установила, че това всъщност е град в Португалия — произнасял се Коимбра, — и след като се добрала до тази информация, не било трудно да открие коя е най-обитаваната от призраци къща в града. Разменила няколко писма с човека, който живеел там, и той се оплакал, че призраците не му дават мира денем и нощем с крясъците си, летящите над масата шишета и прочее. В отговор тя му написала, че всичко това звучи много приятно. Той го сметнал за странно, ала същевременно харесал начина, по който тя се отнася към проблема. Когато в следващото писмо му предложила да купи къщата, мъжът отказал любезно. От поколения принадлежала на семейството му, обяснил, и така щяло да си остане. Къщата била негово бреме и той щял да си го носи.