Тайната на замъка Тройенфелз
- Автор: Малер Хедвиг Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Дончев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка Тройенфелз». Краткое содержание книги:
Гилда се разположи върху коленете на Гризелдис. Тя я прегърна с пълните си ръчички. Тя трудно се привързваше и сегашното й поведение направи впечатление на баща й и на Беата. Колкото единият се зарадва, толкова другият се обезпокои. Защо на младото момиче още в първата минута се удаде това, което тя тъй отдавна желаеше? Чрез Гилда, Беата искаше да спечели благоволението на бащата; разбира се тя не обичаше детето, то бе само средство да постигне целта си. В този час обаче тя не знаеше кого повече мрази — детето или възпитателката му.
Дванадесета глава
След чая граф Харо целуна ръка на контеса Беата, поклони се на Гризелдис, погали Гилда и тръгна към вратата.
С удоволствие би стиснал ръката на Гризелдис, за да й поблагодари за готовността да възпитава дъщеря му с любов, но се боеше тя да не се отвърне. Тази тревога никога не го напускаше при общуването с чужди хора.
Този ден обаче той за пръв път остави дъщеря си с вярата, че я поверява на добри ръце и повече няма да се чувства самотна.
— Мога ли да остана с Гризелдис, татко? — запита го Гелда, преди да излезе.
Графът погледна младото момиче.
— Може би госпожица Фон Ронах има да се устройва.
Гризелдис се засмя.
— Аз вече се устроих, господин граф. Няма какво друго да правя, освен веднага да поема задълженията си.
Да би могъл поне веднъж в живота си да погледне така безгрижно и весело на света, както това младо момиче, чието единствено богатство е вярата в Бога и самоувереността му!
— Както обичате, госпожице Фон Ронах. Гилда трябва да ви благодари за готовността да се заемете веднага с нейното възпитание. Дъще, добре ще е да разведеш госпожицата из замъка, да се запознае със своя нов дом.
— Да, татко, ще сторя това, обещавам.
Той целуна малката бъбрица и излезе.
Гризелдис се загледа подире му. Нейният нов дом! Какво благородство лъхаше от тия думи.
— Изглеждате доста разсеяна, госпожице Фон Ронах — прозвуча резкият глас на контеса Беата.
Гризелдис потрепери.
— Извинете.
— Гилда няколко пъти ви попита дали искате да излезете с нея.
— Нима бях толкова невнимателна, мила Гилда? — попита Гризелдис, като притисна нежно детето към себе си.
Гилда се засмя.
— О, ти гледаше само в една точка. Мислеше за нещо, нали?
— Да, Гилда, и това е некрасиво от моя страна.
— О, ти не си като мадмоазел. Когато тя не ще да отговори на въпроса ми, казва: „Мълчи, непослушнице!“ — Гилда се опитваше да имитира мадмоазел Пердюноар.
— Как искате да имате авторитет, когато признавате грешката си пред детето? — забеляза Беата.
Гризелдис спокойно я погледна.
— Не мисля, че авторитет се постига с премълчаването на една грешка. Децата са безпристрастни съдии и трябва винаги да им се казва истината.
— Хайде ела, Гризелдис — дръпна я Гилда.
— Ще ми позволите ли да изляза с Гилда? — попита с поклон Гризелдис контеса Беата.
Контесата кипеше от яд, но все пак кимна в знак на съгласие. Трябваше й време да се окопити. Гризелдис имаше дарбата да се вживява в детската психика, за това й беше лесно да общува с Гилда. Детето по свой начин се зае да я запознава с прадедите си. То бе научило от мадмоазел имената, родното място, датата на смъртта на ония, които бяха обитавали замъка.
Гилда имаше свои любимци сред портретите. Най-хубава й се струваше фотографията на баща й като офицер. Като последен Тройенфелз, портретът му бе окачен на южната стена. До него имаше празно място.
— Тук ще поставим мама. Татко поръча да я нарисуват и скоро ще я донесат.
Гризелдис гледаше самоуверения офицер, толкова различен от сегашния граф Харо Тройенфелз.
Освен него, Гилда бе харесала и портрета на жена с големи кафяви очи и светли плитки. Облечена бе в бяла златотъкана дреха, бисерна огърлица обвиваше шията й.
Тази огърлица беше най-скъпият накит на фамилия Тройенфелз. Металната плочка под картината сочеше, че това е графиня Шарлота Мария фон Тройенфелз, родена графиня Салиц-Халм на 24 май 1710 г., починала на 6 ноември 1788 г. Значи роднинството с майка Анна датираше от столетия.
— Нали е много красива графиня Лотемари? — попита Гилда.
— Наистина, дете. Какво приятно лице има!
— Татко ми каза, че тя била много хубава. Той иска аз да бъда като нея — хем хубава, хем щастлива.
Гризелдис слушаше през усмивка обясненията на Гилда. Двете бяха така вдълбочени в разглеждането на портретите, че не усетиха кога граф Харо влезе в залата. Той се възхити на очарователната гледка, която те представляваха. Чу думите на дъщеря си, вслуша се в отговора на Гризелдис.