Тайната на замъка Тройенфелз
- Автор: Малер Хедвиг Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Дончев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка Тройенфелз». Краткое содержание книги:
— Който е останал без подкрепа, трябва да го знае.
Единадесета глава
Когато остана сама, Гризелдис се огледа. Двете големи стаи бяха почти княжески наредени. Силно впечатление й направи голямото легло с балдахин с позлатена поставка и драперии от копринена дамаска. Леглото бе опряно до стената, която граничеше с кулата.
И другите мебели бяха великолепни; вероятно преди време са красели господарските стаи. Гризелдис помисли, че за човек със заплата тия мебели са голямо разточителство. Тя още нямаше реална представа за разкоша в този стар феодален замък.
Малкото салонче бе мебелирано също с копринена дамаска, обточена със златни нишки.
Гризелдис въздъхна: „На колко години са тия мебели? Те биха възхитили всеки художник или любител на антики. Графовете Тройенфелз трябва да са страшно богати, иначе биха ли си позволили подобна мебелировка на стаята за една обикновена възпитателка.“
Да можеше да я види нейният беден баща сред това великолепие.
В къщата на Сарнов всичко беше превъзходно, но дори стаята на Тили не бе така красиво наредена.
И Тили би се удивила. Ами леля Агнес, ами жените от приюта? Те всички свободно биха се побрали тук. С право майка Анна й каза:
„Ще останеш учудена, Гризелдис.“
И в най-смелите си мечти не бе виждала подобно великолепие.
С какво заслужи това приказно царство? Дали не сънува? Не, стоеше здраво на краката с, а от прозореца грееше мартенското слънце.
Гризелдис притисна ръце до сърцето си. „Да бих могла завинаги да остана тук!“
И изведнъж се сети за враждебното държане на Беата и изпита тревога. „Тя не е доволна от идването ми. Защо? Коя е причината?“
Контеса Беата засега бе единствената сянка на пътя й. Може да е за добро, иначе би се възгордяла, ако всичко е безупречно.
Тя се върна в спалнята, където току-що бе донесен багажът й.
Едно миловидно момиче в черна рокля и бяла престилка я запита дали има нужда от нейната помощ. Гризелдис се усмихна.
— Сама ще свърша всичко. Изнесете после празните куфари.
— Вие само позвънете, госпожице.
Момичето си отиде.
Гризелдис остана сама. Пристъпи към прозореца и погледна навън. От гърдите й се изтръгна тих възторжен вик.
Пред нея се откриваше величествен изглед към долината, полето, гората, реката и ливадите. Колко ли красиво е на пролет, когато зеленее и цъфти! Гризелдис се наведе от прозореца и видя долепената кръгла кула.
Нейде там сигурно са стояли девойките от замъка и са размахвали воали на любимите рицари, които вихрено се носели на конете си към замъка. А когато идвал неприятелят защитниците на замъка отгоре са пращали своите смъртоносни стрели срещу врага. „Да мога да се кача поне веднъж на кулата! Дали ще ми позволят? Съжалявам, че от моята стая няма врата, през която бих могла веднага да изтичам — помисли си тя и затвори енергично прозореца. — Сега на работа, Гризелдис!“ — подкани се и започна да разопакова куфарите, да подрежда нещата си по шкафове и чекмеджета.
Малкото накити, които възлизаха на незначителна сума тя остави върху нощната масичка, за да ги прибере по-късно! Очите й се спряха на женския портрет в средновековно облекло. Картината беше половин метър широка и около три четвърти метър висока. Рамката й беше с орнаменти. Платното бе потъмняло, но лицето личеше сред сенките.
Картината сигурно беше много стара и отдавна висеше на това място.
Наоколо имаше и други картини — закачени на халки и шнурове. Но женският портрет правеше изключение.
— Кажете нещо, почитаема госпожо — каза Гризелдис усмихната.
Отговор, разбира се, не последва. Заинтригувана, Гризелдис започна да опипва интересните орнаменти, които представляваха преплетени делфини. Допирайки пръста си до един от тях, тя уплашена се отдръпна назад. Делфинът трепна, чу се някакъв шум и картината се задвижи напред. Зад нея се показа шкаф, издълбан в стената.
Гризелдис се усмихна на страха си и погледна вътре. Шкафът бе пълен с паяжина, вероятно отдавна не е бил отварян. Изчисти паяжините и започна да разглежда. Формата на шкафа й се стори особена. Отвътре стените бяха дъсчени, а под него пространството беше празно.
„Сигурно слугите нищо не подозират за съществуването на този шкаф, затова е толкова прашен. Ще го почистя и ще прибера в него княжеските си накити“ — развесели се момичето.
— О, госпожице, току-що пъхна носа си в този феодален замък и вече откри една тайна. Благодаря ти, хубава госпожо, че ми откри тайната. Сега пази моите скъпоценности.
Тя изпита удоволствие да изпробва няколко пъти механизма. Той работеше отлично. С молив драсна знак на подвижния делфин.