Кралица на въздух и мрак [bg]

Слънцето беше залязло, докато дойде време за смяната на Марк и Кийрън. Марк се беше надявал да патрулира заедно с Джулиън, но по някаква причина Ема бе поискала да е с Клеъри и двойките се бяха оказали странно сформирани.

Известно време вървяха в мълчание, докато сумракът около тях улягаше в тъмнина. Марк не беше разговарял с Кийрън за нищо важно, откакто се бяха прибрали от земите на феите. Искал бе да го стори, искал го бе до болка, но се беше страхувал да не влоши още повече една объркваща ситуация.

Започваше да се чуди дали проблемът не е у него: дали човешката и елфическата му половина нямаха различни идеи за любовта и романтиката. Дали половината от него искаше Кийрън и свободата на небето, а другата копнееше за Кристина и великолепието и отговорността на ангелите, крачещи по земята.

Беше достатъчно, та на човек да му се прииска да отиде в градината със статуите и да си заблъска главата във Вергилий.

Не че той беше направил нещо такова.

— Може би ще е по-добре да поговорим, Марк — обади се Кийрън. Ярка луна се издигаше в небето и светлината й превръщаше тъмния океан в огледало от сребристочерно стъкло, цвета на очите на Кийрън. Нощната пустиня бе изпълнена с песента на цикадите. Кийрън вървеше до Марк, сплел ръце зад гърба си. Облечен с дънки и тениска, имаше измамливо човешки вид. Беше отказал да носи нефилимска униформа. — Това да се пренебрегваме определено не помага.

— Липсваше ми — каза Марк. Нямаше смисъл да не бъде откровен. — И не исках да те пренебрегвам или да те нараня. Извинявам се.

Кийрън вдигна изненадано разноцветните си очи, черно и сребърно.

— Няма за какво да се извиняваш, Марк. — Той се поколеба. — Както казват в света на смъртните, доста неща ми бяха на главата.

Марк скри една усмивка в сумрака. Дразнещо сладко бе, когато Кийрън използваше съвременни изрази.

— Знам, че и с теб беше така — продължи Кийрън. — Боеше се за Джулиън и Ема. Разбирам. И все пак не мога да възпра егоистичните си мисли.

— Какви егоистични мисли? — попита Марк.

Бяха близо до паркинга, между статуите, които Артър Блекторн беше платил да бъдат доставени тук преди години. Някога те бяха стояли в градините на имението „Блекторн“ в Лондон. Сега Софокъл и останалите обитаваха това късче от пустинята с изглед към води, безкрайно далече от Егейско море.