Кралица на въздух и мрак [bg]

Ема извади кабарчетата и свали внимателно разноцветните нишки канап, изрезките от стари вестници, снимките, извити по краищата. Всяка от тях представляваше улика или нещо, което тя бе смятала за улика, за смъртта на родителите й. Кой ги беше убил? Защо бяха умрели по този начин?

Вече знаеше отговорите. Преди известно време беше попитала Джулиън какво да стори с всички улики, които беше събрала, но той бе намекнал, че решението е нейно. Открай време го наричаше нейната стена на лудостта, но за Ема това открай време беше стена за запазване на разсъдъка, защото й беше помогнала да запази ума си във време, когато би се чувствала безпомощна, съкрушена от това колко много й липсваха родителите й и сигурната подкрепа на обичта им.

Това беше за вас, мамо и татко — помисли си, докато пускаше последните снимки в кутия за обувки. — Сега знам какво се случи с вас, а онзи, който ви уби, е мъртъв. Може би това променя нещо. Може би — не. Знам обаче, че не ми липсвате по-малко от преди.

Зачуди се дали не би трябвало да каже още нещо. Че отмъщението не се беше оказало панацеята, на която се беше надявала. Че сега всъщност мъничко се страхуваше от него, знаеше колко могъщо може да бъде, как можеше да се превърне в движещата сила в живота ти. В Туле беше видяла как отмъстителността на едно изоставено, самотно момче беше изпепелила света. Но отмъщението не бе направило Себастиан в Туле щастлив, макар да бе покорил всичко, изпречило се на пътя му.

На вратата се почука. Ема натъпка кутиите от обувки в дрешника и отиде да отвори. За нейна изненада, беше Джулиън. Би предположила, че е на долния етаж заедно с останалите. Бяха си поръчали тайландска храна и си бяха направили голяма вечеря в библиотеката. Всички бяха там, разказваха си спомени и се шегуваха, Магнус също — дремещ леко в ръцете на Алек, изтегнат на дивана. Беше почти така, сякаш Джейс и Клеъри не отиваха на опасна мисия на зазоряване, ала такива бяха ловците на сенки. Винаги имаше мисии. Винаги имаше зазоряване, вещаещо опасност.

Ема искаше да бъде с тях, но да бъде край Джулиън в присъствието на други хора й причиняваше болка. Болеше я да го гледа и да крие онова, което знаеше, чудейки се дали останалите забелязват и ако да, какво ли си мислят.

Джулиън отиде до прозореца и се облегна на перваза. Звездите бяха започнали да изгряват и да изпъстрят небето с точици светлина.

— Май обърках нещата с Тай. Искаше да говори с мен и не мисля, че отвърнах както трябва.

Ема изтупа коленете си. Носеше бледозелена ретро нощничка, която изпълняваше ролята на рокля.

— За какво искаше да говорите?

Няколко къдрици тъмношоколадова коса бяха паднали над челото на Джулиън. Все още беше красив, помисли си Ема. Нямаше никакво значение какво знаеше, изпитваше болка при вида на художническите му ръце, силни и умели, меката тъмнота на косата му, купидоновия лък на горната му устна, цвета на очите му, начина, по който се движеше, артистичното изящество, на всичко у него, което й нашепваше Джулиън.