Кралица на въздух и мрак [bg]

— Това, което аз искам да знам, е дали на Обан може да се има доверие — обади се Зара, свила устни. — Все пак е елф.

— Може — увери я Мануел. — Далече по-податлив е от баща си. Иска царството си, а ние искаме своето. А ако му поднесем главата на принц Кийрън, както му обещахме, ще бъде наистина доволен.

Хорас въздъхна.

— Само ако можеше всички тези стратегии да не трябва да бъдат пазени в тайни. Целият Клейв би трябвало да се възхити от правотата на нашия план.

— Но те не харесват елфите, татко — изтъкна Зара, както винаги приемаща всичко буквално. — Няма да им хареса да сключваме сделки с тях, нито че сме ги насърчили да отприщят заразата в Идрис, дори да е било в името на достойна кауза. Незаконно е да се работи с демонски магии… макар да знам, че е необходимо — побърза да добави тя. — Ще ми се Саманта и Дейн все още да бяха тук. Тогава бихме могли да поговорим с тях.

Мануел си помисли без особен интерес за Дейн, станал жертва на собствената си глупост, и Саманта, която в момента бе изпаднала в умопомрачение във Василиас. Съмняваше се, че който и да било от двамата би могъл да им бъде от особена полза дори в предишното си състояние.

— Самотно бреме е, дъще, да бъдеш сред онези, натоварени да сторят правилното нещо — каза Хорас помпозно.

Зара стана от стола си и го потупа по рамото.

— Горкичкият татко. Искаш ли да надникнеш в гадателското огледало? То винаги те разведрява.

Мануел се изпъна в стола си. Огледалото бе едно от малкото неща, които не го отегчаваха. Обан го беше омагьосал да показва полята пред Тъмната кула.

Зара го вдигна така, че светлината от демонските кули хвърли отблясъци по сребърната му дръжка. Изписка тихичко, когато стъклото се проясни и пред очите им се разкриха зелените поля на царството на тъмните елфи и антрацитната кула. Пред нея, строени в дълги редици, стояха воини на тъмните елфи, толкова многобройни, че изпълваха огледалото и се губеха в далечината: армия без предел, без край. Мечовете им блестяха на слънчевата светлина, като огромно поле, засято с остриета.

— Какво ще кажеш? — Гласът на Хорас преливаше от гордост, сякаш той лично беше събрал войската. — Впечатляващо, нали, Анабел?

Жената с дълга тъмнокестенява коса, която седеше безмълвно в ъгъла на стаята, кимна спокойно. Беше облечена като в онзи кървав ден в Залата на Съвета. Зара бе успяла да намери почти същите дрехи, ала Мануел бе този, комуто беше хрумнало да ги използва, сякаш бяха оръжие.

Малко бяха нещата по-силни от страха. От онази среща на Съвета насам ловците на сенки се ужасяваха от Анабел Блекторн. Появеше ли се пред тях, те щяха да се свият уплашени зад Хорас. Способността му да ги защити бе единственото, за което щеше да ги е грижа.