Санаториумът [bg]

— Забелязах го.

— Хейлър натискаше главата ми под водата. Сякаш бях парализирана. Тялото ми… престана да работи. Накрая потънах и не изплувах — Елин се изсмя. — Той вероятно предположи, че съм се удавила и ме остави.

Тя не му каза как докато беше под водата част от нея отказа да се съпротивлява. Желанието да се предаде беше толкова силно, да престане да се бори. Но желанието да живее се оказа по-силно, желанието да разбере истината за Сам.

Мисълта отново я прониза остро, напомни й защо е дошла тук.

— Взех си отпуск по болест, който се превърна в прекъсване на кариерата и ето ме тук. Неофициално безработна.

— Не искаш ли да се върнеш?

— Не че не искам, но чувствам, че не мога. Пламъкът го няма в мен. Грешките, които направих — не спрях да се замисля и не изчаках подкрепления, — ме накараха да се усъмня в преценката си, в способността… Фактът, че се вцепених във водата, ме накара да осъзная, че не съм се справила с някои неща, както си мислех.

Айзак се вглежда в нея.

— Не знаех, съжалявам, Елин.

Елин най-после го поглежда в очите. Отначало предпазливо, а после открито, с гняв, който е по-удобен и по-познат, по-лесен за контролиране.

— Не сме разговаряли, Айзак, затова не знаеш. Рядко говорим, откакто ти замина.

— Знам — гласът му потреперва. — Но тогава не знаех какво ще се случи.

— Имаш предвид рака на мама… — думите й звучат студено.

Той навежда глава.

— Да. Не знаех как да се върна, въпреки че трябваше, не исках да усложнявам нещата, да разклатя лодката — лицето му е мрачно.

Елин се втренчва недоверчиво в него. Обзема я нажежена до бяло ярост.

Айзак не разбира.

Дори сега не разбира. Не проумява какво е причинило отсъствието му и как е разбил сърцето на майка им.

— Да усложняваш нещата? Мама искаше да те види, Айзак! Не само телефонни обаждания или тъпите ти имейли — Елин усеща, че трепери. — Ти дори не дойде на погребението й! Знаеш ли как се почувствах? Как изглеждаше това в очите на другите хора?

— За теб всичко е въпрос на това как изглежда в очите на хората, нали? — наежва се той.

Елин трепва. Ето, Айзак отново показва истинското си аз. Остри думички като отровни стрелички.

— Престани да обръщаш нещата към мен, говорим за теб.

— Не можах да се измъкна от работа. Казах ти.

— Глупости, това е само извинение.

Айзак вдига ръка към окото си и подръпва клепача си.

— Няма ли поне да се опиташ да се оправдаеш?

Той мълчи и после рязко казва:

— Добре. Искаш ли да знаеш истината? Чувствах се адски гадно, Елин. Виновен. Виновен, че не бях там и че не се обаждах достатъчно често. Виновен, че ви зарязах.

Мислите препускат в главата й.

— Мислил си за това?

— Непрекъснато се питах дали да се върна, да дойда да ви видя, но знаех, че присъствието ми ще има обратния ефект. Че ще й причини болка.

— Дай причини болка? Мама страдаше от години… Откакто умря Сам.

Айзак видимо трепва, когато чува името. Елин внезапно изпитва желание да го попита: Мислиш ли за Сам, Айзак? Сещаш ли се изобщо за него?

Защото тя мисли за Сам. Постоянно. Как Сам скача от каяка и кльощавото му тяло описва фигури във въздуха. Сам в Бристол Даунс. Хвърчилото му прорязва небето на ивици синьо. Сам държи ръката й, когато Айзак вика. Сладък, горещ шепот в ухото й — Няма да те пусна.

— Сам… случилото се с него… съсипа мама. Знаеш го. В онзи ден, когато го намерихме…

Думите й се отронват бързо, твърде бързо. Тя е уплашена, че не може да ги контролира и няма да може да се спре да го попита направо.

Ти ли го направи, Айзак? Ти ли беше?