Санаториумът [bg]

16

Жером Бисе се движи енергично нагоре по тясната пътека зад „Лю Соме“ и навлиза в гората. Става тъмно, пътеката отстъпва място на гъсто растящи ели.

През лятото пък е скалиста и по нея туристите стигат до глетчера, но сега е засипана със сняг. Направо е затрупана.

Жером поглежда нагоре, небето се е изчистило през нощта, сега е бледо, млечносиньо, прорязано от разпокъсани ивици облаци. Това няма да продължи дълго, прогнозата за следващата седмица е мрачна.

След няколко минути Жером намира ритъма — нещо като метроном от щеки и ски. Обзема го въодушевление, обожава да се бъхти по склона. През зимата се качва всяка сутрин преди работа, нагласява будилника да звъни преди разсъмване и поема по пътеката към Аминона.

Това е единственото нещо, което прави горе-долу редовно, обикновено мрази установения ред, напомня му за болницата, за последните дни с баща му. Всеки ден беше мрачен кръговрат на визитации, лекарства, угасване на лампи.

Жером прогонва този спомен. Сега дишането му е затруднено и учестено, ахилесовите сухожилия пламтят.

Изкачването не е лесно, но точно затова го обича. Понякога се пита дали непрекъснатото катерене не е начинът да пропъди чувството, че непрекъснато пада. Днес пак се събуди на разсъмване между влажни чаршафи. Скръб, работа, продължаваща битка за родителски права.

Представя си лицето на бившата си съпруга и очевидното й презрение, докато качва Себастиен в колата.

Жером прогонва и тази мисъл и продължава нагоре.

След няколко минути излиза от гората.

Внезапна светлина се отразява в снега. Сумракът под горския балдахин отстъпва пред светлината на открита котловина. Тук няма растителност, единственото нещо между него и глетчера горе е стената от сив, нагънат варовик. Вълнообразните гънки са посипани със сняг.

Жером спира и се заслушва в дишането си. Дъхът му излиза на малки дрипави облачета. По гърба му се стича пот под термодрехите. Докато чака дишането му да се нормализира, оглежда се наоколо. В долината долу подвижни кранове разполовяват града, гигантски прави ъгли се очертават над кубовидните форми на индустриалното сърце. Ъгловата, сътворена от човека геометрия, коренно различна от дивата пустош тук.

Порив на вятъра опъва якето му и Жером потреперва, сеща се за прогнозата за времето и идващата буря.

Движи се бързо и маха протекторите на ските, тънки ленти, които залепва за основата при изкачване по склонове, после ги сваля, преди да се спусне надолу. Специалната повърхност позволява да се пързаля само напред по снега, не и назад.

Жером сръчно ги навива и ги сгъва така, че да не залепнат, прибира ги в чантата, дръпва ципа и спира.

Някакъв шум. Стъпки?

Той се обръща рязко и оглежда наоколо.

Нищо, никакъв признак на живот.

Отново.

Този път звукът е приглушен.

Жером обръща глава и оглежда по-бавно наоколо. Няма никой. Затаява дъх, но ушите му кънтят от тишината.

Още един звук.

Вероятно идва отгоре…

Погледът му обхожда отвесните голи скали.

Сепва се и сърцето му се блъсва в гърдите.

Колкото повече гледа, толкова повече планината сякаш се движи към него. Снежната покривка е по-дебела, отколкото е била от десетилетия насам, и извисяващите се снежни корнизи и планински хребети вече не му изглеждат познати, а зловещи и чужди…

Жером отмества поглед. Уморен е, четири часа сън прецакват ума ти.

Той се навежда, затяга скиорските обувки и нагласява автоматите на режим спускане. Плъзва се напред и стига до пътеката, която минава успоредно на гората.

В тази част на долината няма лифтове и снегът е дебел, недокосната бяла шир.

Жером започва да завива и във вените му нахлува адреналин. Ските му разпръсват гъсти прахообразни облаци във въздуха.

На половината склон намалява. Отпред има нещо — проблясващо отражение в снега, което не би трябвало да е там.

Парче метал? Трудно е да се каже…

Жером се доближава и спира.

Гривна.

Гладка дъга от метал. Мед.