Санаториумът [bg]

Колие.

Изящно преплетените златни халкички на верижката се разпиляват върху масата. Елин се вглежда и съзира малката златна буква „Л“ в средата.

— Може да е паднало.

— Виж — настоява Айзак, — верижката е скъсана. Случило се е нещо.

— Какво например?

Завладява я познат прилив на раздразнение. Елин е забравила неумолимото му търсене на внимание и безкрайното въртене от една драма към друга.

— Не знам, но тя би усетила, че верижката се къса и щеше да спре и да я вземе, ако е могла. Колието е подарък от Корали, специално е — Айзак се колебае. — Като колието на Сам за теб…

Ръката на Елин машинално се вдига и докосва медальона. Майка й поръча да го направят няколко години, след като Сам умря — това бе късметлийската му кука за раци, изваяна от сребро.

— Какво искаш да кажеш?

— Лори, изглежда, е бързала толкова много, че не е имала време да вземе колието, или не е могла…

— Може би.

До Айзак се появява сервитьор.

— Кафе?

Айзак кимва отривисто.

— Чисто, моля.

— Вероятно е отишла на разходка — казва Уил, дъвчейки. — Времето се пооправи.

— Може би, но защо не ми е оставила бележка? Нещо не е наред, знам го, Лори не би тръгнала някъде, без да се обади.

Безпокойството му е заразно. Сърцето на Елин също се блъска в гърдите, въпреки че Айзак вероятно реагира прекадено емоционално. Защо предполага, че Лори е изчезнала? Има множество вероятни обяснения къде би могла да е.

После Елин си спомни сцената от снощи. Лори говори по телефона навън, както и ожесточеното, ядосано изражение на лицето й.

— Кога я видя за последно?

— Снощи. Бяхме в леглото и четяхме. Угаси лампата към единайсет.

— Не чу ли нищо през нощта? Някакъв шум?

Уил я поглежда изненадано. Никога не я е виждал такава. В работен режим. И Елин се изненадва. Една година е в отпуск, но рефлексът да задава въпроси и да събира информация все още е жив.

— Нищо — отговаря Айзак.

Сервитьорът се връща с каничка кафе и я слага на масата пред тях. Парата се вие вълнообразно към тавана.

— Виж — казва Елин, — в работата ми непрекъснато се сблъскваме с такива неща. Хората изпадат в паника, защото някой го няма, и се тревожат, защото това не му е присъщо, но обикновено има обяснение — някакъв спешен случай, приятел, нуждаещ се от помощ…

— И тръгват, без да оставят бележка? Без да се обадят? — подигравателно пита Айзак и в тона му прозвучава острота. — Я стига, вие току-що пристигнахте. Имахме планове за днес.

Елин отново се замисля за Лори, която крачеше навън и говореше по телефона и запаленият край на цигарата й танцуваше лудешки в нощта.

— Нямаш представа къде може да е Лори, така ли?

Лицето на Айзак помръква.

— Не.

Той налива кафе в чашата си. Вдигащата пара течност се разплисква отстрани и покапва по масата.

— Взела ли е телефона си? Дрехи? — Елин мисли, че ако това е случай на изчезване, първо трябва да установи дали е спонтанно или планирано.

— Нищо. Нито телефона, нито чантата — Айзак взима салфетка и попива течността. — Елин, дрехите й са в стаята, тоалетните принадлежности… Не е взела нищо. Човек едва ли оставя всичко, ако смята да замине.

— Виж — казва тя, подхождайки внимателно, — понякога хората наистина заминават. И оставят нещата си. Това не е нечувано — Елин се поколебава, без да е сигурна как точно да се изрази. — Айзак, случи ли се нещо снощи?

— Не.

Нещо в интонацията му я кара да се напрегне. Той крие нещо от нея.

— Айзак, моля те, трябва да бъдеш откровен.

Ъгълчето на салфетката е мокро, цветът на кафето — бледо, мътно кафяво.

Айзак кимва.

— Снощи Лори беше разстроена, предположих, че е от стрес, защото те видя отново, но сега си мисля, че е било нещо друго — той се намръщва. — Тя беше унесена, замислена… Приготвях се за вечерята, а Лори излезе от банята и обяви, че няма да дойде, възникнало нещо. Ядосах се и казах, че каквото и да е, трябва да го отложи, защото сме се уговорили да вечеряме заедно с вас.