Санаториумът [bg]

Елин поглежда леглото. Там се вижда присъствието на Айзак — лек отпечатък от тялото му на чаршафа, юрган, усукан на хлабав възел. Той спеше така и като дете. И двамата спяха така. Сякаш леглото не може да побере енергията им. Елин вече не спи така. Онази енергия я напусна преди месеци.

Погледът й се отмества към наклонена купчина книги върху едното нощно шкафче. Френски. Едната е разгърната с кориците нагоре и гръбчето й е прегънато в средата. Елин осъзнава, че Айзак е прав, има някакво усещане за преустановени жизнени процеси, сякаш Лори е отишла да закуси. Не изглежда като умишлено решение да замине.

— Къде е телефонът й?

— Телефонът? — пита Айзак и я поглежда.

Елин се вцепенява, нещо в тона му я пронизва.

— Само се опитвам да помогна.

Той се усмихва насила, но през лицето му отново минава сянка, която изчезва, преди Елин да разбере значението й.

— Ето го — Айзак изважда телефон от джоба си, въвежда парола и й го подава. — Прегледах го. Няма нищо особено.

Елин поглежда екрана. Телефонът е почти напълно зареден, свързан със същата мрежа, която откри нейният телефон, щом кацнаха в Женева — „Суиском“. Преглежда списъка с обажданията, последното е от вчера през деня. Някой на име Жозеф. Как е възможно? Елин чу, че Лори говори по телефона вечерта. Защо не е вписано обаждането?

Айзак поглежда над рамото й, дъхът му е неудобно горещ на врата й.

— Това е братовчед й.

— Познаваш ли всички тук?

— Разбира се. Приятели, както казах. И в електронната й поща няма нищо — той отстъпва назад и лицето му се изчервява. — Не исках да гледам, но…

— Ами лаптопът й?

— Нищо — Айзак го взима от бюрото и й го дава. — Синхронизиран е с телефона. Електронната поща също. Всичко друго изглежда са работни материали.

Елин сяда на ръба на леглото и преглежда работния плот, запаметените документи и историята на търсенията в интернет. Айзак е прав. Всичко изглежда свързано с работата на Лори. Няма нищо очевидно притеснително.

Тя оставя лаптопа на бюрото и се отправя към банята. Айзак тръгва след нея. Около умивалника са разпръснати гримове — пудри за лице, овлажняващ крем. На пода са захвърлени няколко усукани хавлии. Върху лавицата над умивалника стои отворена бяла платнена тоалетна чантичка.

Елин преравя съдържанието й и открива розови пинсети с големи щипци, кола маска на ленти, четка за руж, компактен, оцветен хидратиращ крем и спирала за мигли. Тампони в страничен джоб с дръпнат цип, антихистамини и блистер ибупрофен.

Елин затваря чантичката, изпитвайки прокрадващо се чувство на безпокойство. Лори не би оставила тези неща. Ако е смятала да отиде някъде и ако поне малко е като Елин, тази тоалетна чантичка е спасителен пояс, част от ежедневните й доспехи.

Тя се обръща и се приготвя да каже нещо, когато в отражението на огледалото вижда, че Айзак грабва нещо от лавицата и го пъха в джоба си.

Елин го наблюдава неподвижна. Той се обръща и се усмихва. Не е забелязал, че го е видяла.

Бързо, но не достатъчно бързо, Айзак взе нещо. Скри го от нея. Той би трябвало да е разстроен заради изчезналата си годеница, но лъже Елин.

Тя стиска пръсти, в гърлото й засяда възмущение. Как може да е толкова глупава? За малко не се върза на думите и престорените му чувства. Но хората не се променят. Способността да лъжат и да мамят е вкоренена толкова дълбоко, че е невъзможно да бъде изтръгната и премахната.

Когато бяха деца, Айзак лъжеше непрекъснато. Той мразеше статуса си на две години по-малък от Елин и две години по-голям от Сам. Затова лъжите станаха навик — начин да привлича внимание, да печели предимство, да поставя другите на местата им.

Елин си спомни как Сам гордо донесе у дома първия трофей за плуване и Айзак със зле прикритото изражение на агония, когато родителите им го обсипаха с похвали. Две седмици по-късно в дървената подставка се появи дълбока бразда — повече от драскотина, разрязване. Нещо, което изобщо не можеше да мине за случайно.

Айзак отрече, но всички знаеха, че е той. Знаеха на какво е способен.

— За теб това сигурно е все едно да се върнеш на работа — той взе една от хавлиите на пода и я окачи на закачалката.

— Знаеш ли, никога не съм мислил за това. Ти, в полицията, през цялото това време.