Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
- Ти си пил, Марсел, пил си!
- Точно така. Празнувам от сутринта! Умът ми е бистър и даже да наемеш всички адвокати на света, нищо няма да се промени - ти се прецака, скъпа моя, прецака се!
Анриет затвори, дълбоко наранена. Забеляза колата с Жил на волана да завива в дъното на улицата, изоставяйки я на новата й самота.
В деня, в който малкият Марсел Гробз се прибра у дома, носен от майка си, в дрешки, сини като сините му очи, същите като на татко му, пред луксозната сграда, която щеше да е негово жилище отсега нататък, го очакваше голяма изненада. Огромно бяло покрив ало с избродирани лилии беше опънато над входа и падаше от двата му края на внушителни белоснежни дипли, пред които Жинет, Рьоне и останалите служители от фирмата се бяха наредили в безупречен шпалир и пееха в хор: „Ако бях дърводелец и ти се казваше Мария, би ли се омъжила за мен и дете би ли ми родила?“3 Великият Джони Холидей не бе могъл да дойде, но Жинет с красивия си глас на хористка изпя песента от начало до край, докато Жозиан ронеше сълзи, мокрейки дантелената шапчица на сина си, а Марсел благодареше на небето за огромното щастие, с което го бе дарило, и обясняваше на зяпачите, които се чудеха дали присъстват на сватба, раждане или погребение: „На всичко заедно. Имам жена, роди ми се син и погребвам дълги години на нещастие. Отсега нататък само ще си хвърлям шапката от радост!“
- За какво мислите, Жозефин?
- За това, че скоро стават шест месеца, откакто почти всеки следобед спя в прегръдките ви... - тя се извърна към Лука, който я наблюдаваше, облегнат на лакът, и прокарваше пръст по голото й рамо. Жо отметна кичур, паднал в очите й, и го целуна. - Трябва да тръгвам - въздъхна тя, - а ми се иска да остана завинаги...
„Времето лети като насън - мислеше тя, докато шофираше към къщи. - Всичко минава така неусетно бързо. Гари се оказа прав: ваканцията свърши, децата се върнаха от остров Мустик страхотно почернели, животът отново пое по руслото си и никой повече не отвори дума за статията.“
Един ден отиде на обяд у Ирис. Филип и Александър бяха в Лондон. Прескачаха дотам все по-често. Да не би Филип да е решил да се установи там? Отговори, че не знаела. Не си говорели, не се засичали. Така е по-добре, внушаваше си тя, колчем се сетеше за него. Сестрите обядваха в стаята на Ирис, Кармен им прислужваше.
- Защо постъпи така, Ирис, защо?
- Мислех си, че ще бъде като игра. Исках да се заговори за мен... Всичко провалих! Филип ме избягва, наложи се да обяснявам на Александър какво значи лоша шега, той ме изгледа с такова отвращение, че извърнах очи.
- Ти ли изпрати снимките?
-Да.
„Има ли смисъл да продължаваме да говорим за това - отегчено помисли Ирис. - Има ли смисъл да разсъждаваме по въпроса? Пак направих глупост и пак се минах. Никога не съм била наясно със себе си, никога не съм се интересувала истински от себе си. Неспособна съм да се разбера, неспособна съм да разбера и другите. Нося се по течението, а те се отдръпват от мен. Нямам доверие на другите и не мога да накарам другите да ми имат доверие. Не мога да намеря човек, с когото да говоря, нямам истинска приятелка. Досега се движех, без да мисля, животът беше приятен и хубав, малко гаден понякога, но тожова лесен. Хвърлях заровете и печелех. А внезапно нещата се обърнаха - тя потръпна и се сви на голямото канапе. - Животът бяга от мен и аз бягам от него. Мнозина са като мен, не съм единствената, посегнала за нещо, което се изплъзва. Дори не знам как се нарича това нещо. Не знам...“
Погледна сестра си. Сериозното лице на сестра й. „Тя, тя знае. Не ми е ясно как го постига. Мажата ми сестричка тожова е пораснала...“
Трябва да престане да преживя все същото. Скоро ще дойде лятото, ще отидат във вилата в Довил. Александър ще порасне. Сега Филип е поел грижите за него. Ирис леко се засмя вътрешно. Никога не се бе грижила за него, само за себе си. „Скъпа моя, ставаш смешна, когато се напъваш да мислиш, мислите ти не са устремени напред, а лъкатушат, не стигат доникъде, запъват се, пропадат... Ще свърша като госпожа майка ми. Само ще гледам да плюя по-мажо отрова. Да запазя достойнство в нещастието, което сама си докарах стъпка по стъпка. Отначало си мислех, че животът ми ще върви леко и приятно. Всичко предвещаваше подобно развитие. Оставих се да ме носят лъскавите панделки на живота, а те се сплетоха в смъртоносен възел, в който ме впримчиха.“