Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
-Да.
- Това е добре.
Отново мълчание. Продължително мълчание. После Антоан каза:
- Трябваше да се случи някой ден...
- Не съм го търсила нарочно. Не вярвах, че още може да бъда интересна за някого.
- И все пак... Страхотна си, Жо.
- Преди не ми го казваше често...
- „Щастието се познава по шума, който вдига, когато си тръгне.“ Кой го е казал, Жо?
- Не знам. Ти как си, добре ли си?
- Затрупан съм с работа, но иначе съм добре... Скоро ще изплатя заема на банката и ще ти изпращам издръжка за момичетата. Работите потръгнаха, дори вървят чудесно. Овладях положението!
- Радвам се за теб.
- Грижи се за себе си, Жо...
- И ти също, Антоан. Когато се върнат момичетата, ще им кажа, че си звънял.
Той затвори. Обърса потта от челото си. Отвори бутилката уио ки, което стоеше на рафта, и я пресуши сам в нощта.
На 6 май към шест сутринта Жозиан почувства първите контракции. Припомни си подготвителните курсове и впери поглед в часовника, за да следи през колко време се повтарят. В седем часа събуди Марсел.
- Марсел... Май се започна! Младши е на път.
Марсел се надигна с вид на нокаутиран боксьор, забърбори:
- На път е, на път е, сигурна ли си, душко, Боже мой! Той е на път... - спъна се в килимчето пред леглото, просна се, изправи се, потърси опипом очилата си, разля чашата с вода на нощното шкафче, изруга, седна на леглото, отново изруга и се извърна слисан към нея.
- Спокойно, Марсел. Всичко е наред. Отивам да се облека, да се подготвя, ти вземи куфара, дето е при гардероба, изкарай колата и аз слизам...
- Не! Не! Няма да слизаш самичка, ще те придружа.
Той се втурна към банята, взе си душ, плисна си одеколон, изми си зъбите, прекара гребена през опасалия темето му полукръг от рижави косми, поколеба се за миг дали да облече дюс синя риза или синя на тънки райета.
- Трябва да изглеждам добре, душко, трябва да изглеждам добре...
Тя го гледаше разнежена и посочи една от двете, без да се замисля.
- Права си, тази е по-свежа, по-младежка... А коя вратовръзка да сложа, душко, искам да го посрещна с вратовръзка!
- Може би няма да има нужда от вратовръзка...
- Не, не, не може без...
Втурна се към гардероба и се върна с три вратовръзки. Тя отново избра една наслуки и той я одобри.
- Чудя се как можеш да си толкова спокойна! На мен ми се струва, че ще припадна! Как си? Следиш ли през колко време са контракциите?
- Свободна ли е банята?
- Да. Слизам да изкарам колата и се качвам да те взема. Няма да мърдаш оттук, обещай ми! Неприятностите внезапно се случват.
Излезе, но се върна, защото бил забравил ключовете от колата. Слезе за втори път, пак се качи и се втурна в кухнята - не си спомняше къде е оставил таратайката снощи.
Тя се разсмя и той се обърна развълнуван.
- От трийсет години чакам този миг, душко, от трийсет години! Не ми се подигравай. Страх ме е, че няма да се справя...
Поръчаха такси. Марсел засипваше с указания шофьора, баща на осем деца, а той гледаше бъдещия татко насмешливо в огледалото за обратно виждане.
Марсел беше притиснал към себе си Жозиан и я прикрепяше, сякаш беше втори колан. Не спираше да повтаря: „Добре ли си, душко?“, попиваше потното си чело и дишаше на пресекулки като малко кученце.
- Аз ще раждам, Марсел, не ти.
- Зле ми е, зле ми е! Страх ме е да не повърна.
- Не в колата ми! - възнегодува таксиджията. - Денят ми тепърва започва.
Спряха. Марсел се подпря на един кестен, за да се съвземе, и отново потеглиха към клиниката на квартал Мюет. „Синът ми ще се роди в XVI район - беше обявил Марсел, - в най-добрата, най-ши-козната, най-луксозната клиника.“ Беше резервирал най-скъпия апартамент, на последния етаж, с тераса и баня, голяма кожото салон за дипломатически приеми.
Спряха пред клиниката и Марсел извади банкнота от сто евро. Шофьорът заопява, че нямал дребни.
- Не искам никакво ресто! Това е за вас. За първото пътуване в такси на моя син!
Мъжът се обърна към тях и заяви:
- Я виж ти... Ще ви дам телефона си да ми се обаждате всеки път, когато излиза.
В дванайсет и трийсет Марсел Младши изплака за първи път. Наложи се да прихванат под мишниците таткото, който почти припадна, и да го изведат. Жозиан затаи дъх, когато сложиха момченцето на корема й. Целият беше лепкав и омазан. „Кожо е красив! Кожо е едър! Кожо е силен! Виждали ли сте друго такова красиво бебе, докторе?“ Докторът й отговори: „Никога досега.“
Марсел се съвзе и се върна, за да среже пъпната връв и да окъпе за пръв път сина си. Плачеше и се чудеше как хем да държи детето, хем да бърше рукналите сълзи, но не позволяваше да му го вземат.