Жълтите очи на крокодилите

-    Звъннах на Жинет и Рьоне, изпращат ти целувки. Отворили са шампанското. Чакат ме да пийнем! После пак ще дойда. Ако има нещо, без значение какво, веднага да ми звъннеш, душко, нали обещаваш?

Направи снимки на сина си, красив, окъпан, чистичък, който си лежеше повит, и на излизане се блъсна във вратата.

Жозиан се отпусна и се разрида от щастие. Плака, дълго плака, после стана, взе детето си, гушна го и заспа, свита до него.

Всички вече се бяха събрали под глицинията, украсена със сини фльонги по случай събитието, Жинет беше подредила студен бюфет, когато мобилният на Марсел звънна. Той се провикна гръмогласно:

-Душко?

Не беше душката. Беше Анриет. Обаждаше се от банката, току-що била привършила с преглеждането на сметките и говорила с финансовата си съветничка.

-    Нещо не разбирам, казват, че отсега нататък сме на две отделни сметки, така ли? Вероятно е станала някаква грешка...

-    Не, скъпа. Две отделни сметки и двамата с теб поемаме всеки по своя път. Тази нощ ми се роди син. Син, наречен Марсел... Почти четири килограма, петдесет и пет сантиметра, истински великан!

Последва дълго мълчание, след което Анриет с обичайния си рязък глас каза, че ще се обади по-кьсно, тъй като не може да говори пред госпожа Льолон.

Марсел потриваше доволно ръце, буквално ликуваше. Обади се по-кьсно, хубавице моя, и ще видиш в каква опаковка ще ти поднеса новината! Рьоне и Жинет го гледаха и въздишаха с облекчение, най-сетне, най-сетне успя да повали тиранина.

Като всички дребнави и недоброжелателни хорица, Анриет Гробз беше свикнала с идеята за правотата си и никога не търсеше причината за неприятностите у себе си. Предпочиташе да обвинява другите. И този път не наруши установеното правило. Претупа текущите дела с госпожа Льолон и каза на Жил, който тъкмо й отваряше вратата на автомобила, паркиран пред банката, да изчака, имала нещо да свърши, за момента не се нуждаела от колата. Реши да обиколи из квартала, за да си проясни мислите. Налагаше се спешно да обмисли нещата, да се организира. Свикнала на послушанието на жертвата си, беше подписвала разни документи за сделката по закупуването на фирмата на братя Зан, без много да се замисля. „Грешка, грешка - повтаряше си сега, докато плетеше кокалести колене, - груба грешка. Свикнах на комфорт, загубих бдителност и останах измамена. Реших, че животното е усмирено, а то още шавало. Сега се налага смяна на тактиката. Любезно държане, за да оправим нещата.“ И макар да не я произнесе гласно, при думата „любезно“ направи гримаса на отвращение, усети вълна от омраза, която й разкриви устата. За какъв се мисли този недодялан дебелак, който й дължи всичко, което знае: от начина да държи вилицата до аранжирането на витрините? Без нея нямаше да е нищо. Никому неизвестен магазинер! Тя го беше излъскала, изфинила. И най-не-взрачната поставка за моливи, която се продаваше в магазините му, носеше отпечатъка на нейната изисканост. „На мен дължи натрупаното си богатство - реши тя, след като обиколи карето жилищни сгради. - И това богатство ми се пада по право.“ Омразата й нарастваше с всяка крачка. Нарастваше пропорционално на излъганите й надежди. Смяташе, че се е добрала до тих пристан, на завет и спокойствие, а се оказа, че простакът под носа й е издърпал котвата! Не намираше достатъчно обидни думи и стремглаво се спускаше по пистата на омразата. Измина стотина метра и се закова на място, пронизана от колкото непоносима, тожова и очевидна мисъл: става напълно зависима от него! Принуди се да потисне поривите на нараненото си самолюбие и да укроти желанието си за мъст. Отделни сметки, изчезнали спестявания, какво й е останало? Процеди през зъби някожо ругатни, ядно нахлупи шапката си от страх да не хвръкне и за втори път тръгна да обикаля квартала в опит да по-размишлява трезво. Трябваше да мисли мащабно, да не се разсейва с дребнави отмъщения, да наеме адвокат, двама, ако трябва, да извади старите договори, да предяви претенции, да вдигне врява...