Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
- Не ти ли хрумна, че може да нараниш някого от близките си?
Думите на Жозефин й прозвучаха неприятно. Нужно ли бе да употребява такива ужасни думи? Скуката не е ли достатъчна причина за подобна постъпка? Нима трябва да я обяснява с думи! Дали да не приключи с това веднъж завинаги? Беше го мислила, загледана през прозореца. Край на ставането сутрин, край на „какво ще правя днес“, край на обличането, на прическите, край на преструването, че говори със сина си, с Кармен, с Бабет, с Филип... Край на монотон-ното всекидневие. Оставаше й една-единствена награда: книгата, която не беше написала, но в чиято слава и успех продължаваше да се къпе. Докога? Не знаеше. А после... После ще му мисли. После идва нов ден, нова нощ. Ще ги посреща един след друг, ще ги прави по-поносими, докожото успее. Нямаше сили да мисли за това. Казваше си, че някой ден старата Ирис, самоуверената красавица, триумфал-но ще се завърне, ще я хване за ръка и ще й прошепне: всичко е без значение, нагласи се, направи се красива и започни отначало...
Преструвай се, научи се да се преструваш. „Проблемът е, че продължавам да мисля... А трябва да престана да мисля. Като Беранжер. Продължавам да искам, да желая, да се стремя, изпълнена съм с надежди за друг живот, който нямам сили да изградя. А трябва да съм достатъчно мъдра, да се свия и да осъзная, че имам твърде малко силици, да си дам сметка, че не съм способна да се надскоча, да се примиря с това, което ми е дадено... Сигурно още не му е дошло времето, все още не съм готова да се откажа.“ Тя се сепна. Ненавиждаше думата „отказвам се“. Какъв ужас!
Погледна пак сестра си. Ако трябва да се сравняват, тя беше получила много по-малко от нея, а се оказа, че се справя много по-добре. Животът е взискателен. Иска от теб да си платиш сметката, записва си какво е дал, какво е получил, нищо не пропуска.
- И Ортанс, дори и тя престана да идва - заяви тя с последно усилие, опитвайки се да покаже нещо като желание за живот. - А тожова добре се разбирахме... Сигурно и тя се отвращава от мен!
- Тя се подготвя, учи за матурата, Ирис. Учи като луда. Наумила си е да я вземе с много висока оценка, намерила е дизайнерско училище в Лондон за следващата година...
- Добре! Значи наистина иска да работи... Мислех си, че го казва просто ей така.
- Тя много се промени, да знаеш. Вече не ме отблъсква, както по-рано. Станала е по-добра...
- А ти, ти как си? И теб не те виждам често.
- Работя. Всички вкъщи работим. У дома цари обстановка на прилежност и усърдие - тя дяволито се засмя с нежна и доверчива усмивка.
Ирис долови ведростта й на весела, щастлива жена и си пожела да беше на нейното място. За миг едва не се изкуши да я попита: „Как го правиш, Жозефин“, но всъщност не искаше да чуе отговора.
Не си казаха нищо повече.
Жозефин си тръгна с обещанието скоро да дойде пак. „Прилича на откъснато цвете - каза си на тръгване. - Ще трябва отново да го засадим...“ Ирис имаше нужда да се стабилизира, да се върне при корените си. Когато човек е млад, не мисли за корените. Мисълта идва някъде на около четирийсет. Когато повече не може да се разчита на младежкия порив и на ентусиазма, когато силите започват да ни изневеряват, красотата неусетно повяхва, когато теглим чертата и виждаме какво сме постигнали и в какво сме се провалили... Тогава се връщаме към корените си и черпим от тях нови сили. Не го осъзнаваме, неволно се уповаваме на тях. „Аз винаги съм разчитала на себе си, на работата си на трудолюбива мравка, в най-тежките моменти имах дисертацията си, работех върху проекта, пишех реферати, правех проучвания, имах любимия си XII век, който ме крепеше. Алиенор ме вдъхновяваше и ми протягаше ръка!“
Жо паркира пред къщи и разтовари покупките, за които се беше отбила, преди да отиде при Лука. Имаше достатъчно време спокойно да направи вечерята, Гари, Ортанс и Зое щяха да се приберат чак след един час. Взе асансьора, натоварена с торбите, съжали, че е забравила да си извади предварително ключовете, сега ще се наложи да остави всичко на пода и да рови в чантата! Взе да опипва стената, за да намери ключа за осветлението.
Забеляза насреща си една жена, която сякаш чакаше нея. Напрегна се да си спомни и пред очите й се появи червен триъгълник: Милен! Маникюристката от фризьорския салон, жената, с която замина мъжът й, жената с червения лакът, облегнат на страничния прозорец на колата. Стори й се, че оттогава е минал цял век.