Жълтите очи на крокодилите

Жозефин се съвзе и първата й мисъл бе за момичетата.

- Момичетата не трябва да разберат - каза тя на Милен. - Ортанс има матура след седмица, а Зое е толкова чувствителна. Няма да им го съобщя направо, ще ги подготвя постепенно. Първо ще им кажа, че е изчезнал, че не се знае къде е, после някой ден ще им разкрия истината. И без това - продължи тя, говорейки сякаш на себе си - беше престанал да им пише, да им се обажда. Беше изчезнал от живота им. Няма скоро да ме питат за него... ще им съобщя след... след... не знам кога... първо ще им кажа, че е отишъл в командировка, да търси други места за създаване на нови развъдници. .. после... ще видим.

После... спомените я връхлетяха.

Денят, в който се срещнаха. Когато го видя за пръв път, се беше загубил на една парижка улица и с карта в ръка търсеше пътя. Взе го за чужденец. Приближи се и го попита с отчетливо изговаряне думите: „Нещо да ви помогна?“ Той я изгледа смаяно и обясни: „Имам важна среща, делова среща, боя се да не закъснея.“ „Не е далече, ще ви придружа“ - успокои го тя. Времето беше хубаво, първият летен ден в Париж, тя носеше тънка рокля, беше изкарала изпита за преподавател по литература. Разхождаше се безгрижно. Заведе го до мястото на срещата му и го остави пред висока врата на авеню „Фридланд“. Той се потеше, попиваше си лицето и смутено я попита: „Изглеждам ли прилично?“ Тя се разсмя и го насърчи: „Изглеждате безупречно.“ В погледа му на бито куче се четеше благодарност. Отлично си спомняше този поглед. Беше си помислила: „Направих добро днес, клетото момче изглежда ужасно нещастно.“ Да, точно тези бяха думите. Предложи й да пийнат по нещо след срещата. „Ако всичко мине добре, ще отпразнуваме новото ми назначение, в противен случай ще ме утешите.“ Поканата й се стори твърде неумела, но прие. „Спомням си защо я приех - защото той не ме плашеше, времето беше хубаво, нямах какво да правя и изпитах желание да се погрижа за него. Защото той сякаш не пасваше на огромния град с прекалено широкия си костюм, с картата в ръка, която не можеше да разчете, и с потта, която се стичаше в очите му.“ Докато траеше срещата му, тя се поразходи по „Шанз-Елизе“, изяде един шоколадово-ва-нилов сладолед, купи си червило. Върна се при дървената врата да го почака. Пред нея се появи грейнал млад мъж, уверен в себе си. Тя се почуди дали по време на разходката не го беше идеализирала, или първото й впечатление я бе подлъгало. Видя го в нова светлина: мъжествен, покровителствен, духовит. „Мина като по ноти, получих работата!“ Покани я на вечеря. През цялото време й говори за бъдещата си работа, щял да направи това, щял да направи онова, тя го слушаше и все повече се отпускаше. Той говореше така увлекателно, действаше й така приятно. По-късно се бе запитала по колко различни начини човек може да възприеме някого и кой начин е най-верният. И дали чувството към въпросния човек се променя в зависимост от начина... Дали щеше да приеме, ако я бе поканил, когато беше объркан, тревожен и плувнал в пот? „Не съм много сигурна - призна честно пред себе си. - Щях да му пожелая късмет и да си продължа по пътя, без да се обръщам...“ На какво се дължи раждането на чувството? На беглото впечатление, променливо и несигурно? На илюзията, с която възприемаме някого? В деня, в който й предложи брак, той беше властен и мъжествен. Тя каза „да“. Впоследствие начинът, по който виждаше Антоан, много често се променяше...