Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
Корнилиус Фъдж мина покрай тях, ходейки към предните редици с отчаяно изражение и подхвърляйки зеленото си бомбе както обикновенно; Хари след това разпозна Рита Скийтър, която, той забеляза с раздразнение, носеше тетрадка в ръката си и след това с още повече яд видя Долорес Умбридж, с неубедително изражение на тъга върху жабовидното й лице, с черна кадифена панделка сложена над железните й къдрици. Като видя кентавъра Файрензи, стоящ като пазител близо до ръба на водата, тя се изправи и избяга на място доста по далеч.
Учителите седнаха последни. Хари можеше да види Скримджър, покрусен и горд на първата редица с Професор Макгонъгол. Той се зачуди дали Скримджър или някой друг от всички тези важни хора наистина съжаляваше, че Дъмбълдор е мъртъв. Изведнъж чу някакъв звук и забрави за Министерството, докато се оглеждаше да види откъде идва. Той не беше единственият: много разтревожени глави се обръщаха, търсейки.
— Ей там. — прошепна Джини в ухото на Хари.
И той ги видя в чистата зелена, осветена от слънцето вода, сантиметри под повърхността, ужасно напомняйки му на Инфери: хор от мер — хора пеещи на странен език, който той не разбираше, техните бледи лица развълнувани, лилавникавата им коса плуваща около тях. Музиката накара космите по врата на Хари да настръхнат, но не беше неприятна. Тя говореше много ясно за загуба и тъга. Докато гледаше надолу в дивните лица на певците, той почуства, че поне те наистина съжаляваха за смъртта на Дъмбълдор. Тогава Джини го побутна отново и той погледна наоколо.
Хагрид вървеше бавно по алеята между столовете. Той плачеше сравнително тихо, лицето му лъщеше от сълзите и в обятията му, увито в лилаво кадифе и обшито с златни звезди, бе това, което Хари знаеше, че е тялото на Дъмбълдор.
Остра болка проряза гърлото на Хари, когато видя това: за момент странната музика и усещането, че тялото на Дъмбълдор е толкова наблизо, сякаш изсмука топлината на деня. Рон изглеждаше бял и шокиран. Сълзи падаха тежко и бързо от очите на Джини и Хърмаяни.
Те не можеха да видят ясно какво ставаше отпред. Изглеждаше сякаш Хагрид е оставил тялото внимателно на масата. Сега той се връщаше обратно по пътеката, духайки носа си с високи трумпетни звуци, които привличаха скандализираните погледи на някои, включително, Хари видя, на Долорес Умбридж… но Хари знаеше, че на Дъмбълдор не би му направило впечатление. Той се опита да направи прятелски жест с ръка към Хагрид докато минаваше, но очите на Хагрид бяха толкова подути, че беше чудно как виждаше накъде отива. Хари погледна към задната редица, към която Хагрид се беше запътил и осъзна как се ориентираше, защото там, облечен в яке и панталони с размерите на малка палатка, беше огромният Гроуп, грозната му скаловидна глава наведена, покорен, почти като човек. Хагрид седна до своя полубрат и Гроуп го потупа силно по главата, така че краката на стола му потънаха в земята. За миг Хари поиска да се изсмее, но тогава музиката спря и той се обърна отново напред.
Нисък мъж с коса на туфи, в обикновена черна роба беше станал на крака и сега седеше пред тялото на Дъмбълдор. Хари не можеше да чуе както точно казваше човекът. По някоя дума изплуваше от всичките молитви „Благороден по душа“… „интелектуален принос“… „огромно сърце“… нямаше особено значение. Имаше малко общо с Дъмбълдор, доколкото Хари го познаваше. Изведнъж той се сети за идеята на Дъмбълдор с няколко думи: „глупак“, „остатък“, „мърморко“, „пощипване“, и отново трябваше да се сдържи да не се подсмихне… какво му ставаше?
Чу се мек, плискащ звук и той видя че мер-хората бяха изплували на повърхността, за да слушат и те. Той си спомни как преди две години Дъмбълдор беше полазил до ръба на водата, близо до мястото, на което седеше Хари сега и беше говорил с мер-кметицата на техния език.
Хари се почуди откъде Дъмбълдор знаеше мерски. Имаше толкова много неща, които искаше да го попита, толкова много неща, които бе трябвало да каже…
И тогава, без предупреждение, го връхлетя потресаващата истина, по-пълна и по-неоспорима отколкото беше досега. Дъмбълдор беше мъртъв, загинал… той стисна студения медальон толкова силно че го заболя, но не успя да спре горещите сълзи, които се стекоха от очите му; той погледна настрани и се загледа надалеч отвъд езерото, към гората, докато ниският мъж в черно продължаваше да каканиже… нещо се размърда между дърветата. Кентаврите също бяха дошли да изкажат последна почит. Те не излязоха на открито, но Хари ги видя, почти скрити в сянката, гледаха магосниците, лъковете им висяха отстрани. И Хари си спомни първото си кошмарно пътуване в гората, първия път, когато беше видял нещото, което тогава представляваше Волдемор и как се беше изправил пред него, и как той и Дъмбълдор обсъждаха борбата за изгубена кауза. Важно е, беше казал Дъмбълдор, да се бориш и бориш и да продължаваш да се бориш, защото само тогава злото може да бъде държано надалеч, макар и не унищожено напълно…