Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Освен това, — продължи Хари, — не трябва да изпращате учениците в къщи преди погребението. Те ще искат да…

Последните думи заседнаха в гърлото му, но професор Спраут завърши изречението вместо него:

— …се сбогуват.

— Много добре казано, — изписука професор Флитуик, — много добре! Разбира се, че учениците трябва да му отдадат последан почит. Можем да организираме транспорта и за по-късен час.

— Решено. — извика професор Спраут.

— Да, мисля че да… — каза Слизнерог с развълнуван глас, докато Хагрид издаде само въздишка на съгласие.

— Той идва. — професор МакГонагъл гледаше към двора. — И изглежда, че с него е цяла делегация.

— Може ли да си ходя? — веднага попита Хари.

Той нямаше никакво желание да се среща или разговаря с Руфас Скрихорм.

— Можеш. — каза професор МакГонагъл — И по-бързо.

Тя отиде до вратата и я отвори. Той се затича по спираловидната стълба и после по пустите коридори. Беше забравил мантията си невидинка в астрономическата кула, но сега това не бе важно. По коридорите нямаше никой, дори Филч, мисис Норис или Пивс. Хари не видя никой, докато не влезе в коридора, водещ към общата стая на Грифиндор.

— Истина ли е? — попита Дебелата дама, когато той застана пред нея. — Наистина ли е вярно? Дъмбълдор е мъртъв?!

— Да. — каза Хари.

Тя започна да трепери и даже без да изчаква паролата, отвори вратата пред него.

Както и очакваше Хари, в общата стая беше многолюдно. Стаята обаче внезапно утихна, когато той премина през дупката в портрета. Той видя че Дийн и Шеймъс седят с групата ученици недалече от вратата. Това значеше, че в спалнята няма никой или почти никой. Не разговаряйки и не поглеждайки лицата около него, Хари тръгна към момчешката спалня.

Както и очакваше, Рон го чакаше все още изцяло облечен, седнал на леглото си. Хари седна на своето и няколко минути те просто се гледаха.

— Говорят за затварянето на училището. — каза Хари.

— Лупин каза, че така и ще стане. — каза Рон.

Настана пауза

— И какво? — много тихо попита Рон, все едно и мебелите можеха да ги подслушват. — Намерихте ли го? Донесохте ли го? Хоркрукса?

Хари поклати глава. Всичко което се беше случило около черното езеро, сега му се струваше като стар кошмар. Наистина ли това се случи няколко часа по-рано.

— Не сте го намерили? — попита учудено Рон. — Нямаше ли го там?

— Не, — каза Хари, — някой вече го беше взел и беше оставил фалшив на негово място.

— Взе ли го?

Без да казва нищо, Хари извади фалшивия медальон от джоба си и го подаде на Рон. Детайлният разказ можеше и да почака… вече даже нямаше значение… нищо друго нямаше значение, освен края на тяхното безсмислено приключение, края на Дъмбълдор

— Р. А. Б. — прошепна Рон — кой ли е този?

— Кой знае? — все още облечен, Хари легна на леглото, облягайки се на стената. Той и не изпитваше никакво любопитство относно самоличносттат на този Р. А. Б. Даже се съмняваше, че когато и да било ще се заинтересува от това. Докато лежеше, той усети, че всичко беше потънало в тишина, Фокус не пееше повече. И той разбра, даже без да се замисля от къде го знае, че феникса остави Хогуордс, също както Дъмбълдор остави училището, остави света… остави Хари.