Кралица на въздух и мрак [bg]

И определено знаеше, че би трябвало да изпитва повече при вида на Ема. Беше, сякаш тя бе обвита в бяло пространство от празнота и когато той пристъпеше в него, всичко се изличаваше. Трудно му бе дори да говори. Беше по-лошо от преди, помисли си. Незнайно как, сега емоциите му бяха още по-приглушени, отколкото преди Туле.

Усещаше отчаяние, ала то също беше убито и далечно. Изпълваше го с желание да стисне острието на нож, просто за да почувства нещо.

— Предполагам, че не искаш — рече Магнус. — При положение че вероятно не чувстваш почти нищо. — Котешките му очи проблеснаха. — Не биваше да правя онази магия. Съжалявам, че го сторих.

— Недей. — Джулиън и сам не беше сигурен дали имаше предвид недей да го казваш, или недей да съжаляваш. Емоциите бяха прекалено далечни, за да ги достигне. Знаеше обаче, че иска да сложи край на този разговор, така че излезе в коридора, напрегнат и останал без дъх.

— Джулс! — обърна се и видя Тай да се задава към него по коридора.

Онази далечна част в него му каза, че Тай изглежда… различно. Умът му се мъчеше да намери точните думи — „наранен/ уязвен/крехък“, но не успяваше да ги улови.

— Може ли да говоря с теб?

Накриво — помисли си. — Изглежда нетипично за Тай. Престана да се опитва да открие думи и го последва в една от празните спални надолу по коридора, където Тай затвори вратата, обърна се и го прегърна без никакво предупреждение.

Беше ужасно.

Не защото беше ужасно да бъде прегърнат от Тай. Беше приятно, доколкото Джулиън можеше да усети, че нещо е приятно. Умът му каза: Това е твоята плът и кръв, твоето семейство, и ръцете му се вдигнаха автоматично, за да отвърнат на прегръдката. Брат му беше крехък в ръцете му, сякаш бе направен от мидени черупки и пух на глухарчета и съшит с фина копринена нишка.

— Радвам се, че се върна — каза Тай приглушено. Беше притиснал глава до рамото на Джулиън и слушалките му се бяха изкривили на една страна. Вдигна автоматично ръка и ги оправи. — Боях се, че никога вече няма да бъдем заедно.

— Ето обаче, че сме — отвърна Джулиън.

Тай се дръпна лекичко назад, стиснал предницата на якето му.

— Искам да знаеш, че съжалявам — каза по забързания начин на някой, който дълго се е подготвял за тази реч. — На погребението на Ливи се качих на кладата и ти си наряза ръцете, катерейки се след мен, и аз си помислих, че може би си си тръгнал, защото не си искал да се разправяш повече с мен.

Нещо в главата на Джулиън крещеше. Крещеше, че той обича малкия си брат, навярно повече, отколкото обичаше почти всичко друго на света. Крещеше, че Тай рядко се разкриваше по този начин, рядко инициираше физически контакт с него. Един Джулиън, който му се струваше безкрайно далече, се бореше отчаяно, искаше да реагира правилно, да даде на Тай онова, от което той се нуждаеше, за да се съвземе от смъртта на Ливи и да не бъде прекалено съсипан или изгубен.