Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
— Агуаменти!
Двамата заедно изливаха вода върху къщата, докато и последния пламък изгасна.
— Не й толкоз зле. — каза с надежда Хагрид няколко минути по-късно, като огледаше пушещите отломки. — Нищо, дето Дъмбълдор, да не успей да оправи…
При звука на името Хари усети пронизваща болка в стомаха. Ужасът се надигна в него.
— Хагрид…
— Връзвах една двойка търкалца, кога ги чух да идат. — тъжно каза Хагрид, все още взирайки се в разрушената къща. — Ще да са се стопили, горкичките…
— Хагрид…
— Ама к’во стана бе, Хари? Видях смъртожадните да бягат от замъка, ама що диреше Снейп с тях? Къде отиде — гонеше ли ги?
— Той… — Хари прочисти гърлото си. То беше пресъхнало от паниката и пушекът. — Хагрид, той уби…
— Убил? — високо каза Хагрид, като се взираше в Хари. — Снейп е убил? ’ма за какво говориш бе, Хари?
— Дъмбълдор. — каза Хари. — Снейп уби… Дъмбълдор.
Хари просто гледаше Хагрид, а малката част която се виждаше от лицето му, бе празна, напълно неразбираща.
— Дъмбълдор к’во, Хари?
— Мъртъв е. Снейп го уби…
— Не думай. — грубо го прекъсна Хагрид. — Снейп да убие Дъмбълдор — ’айде не бъди глупав, Хари. К’во те накара да го кажеш?
— Видях какво стана…
— Не е възможно.
— Видях го, Хагрид.
Хагрид поклати глава. Изражението му беше невярващо, но съчувствено и Хари знаеше, че Хагрид си мисли, че е получил удар по главата, който го беше объркал, а може би и от последствията от някое заклинание…
— Мо’е би Дъмбълдор е рекъл на Снейп да отиде със смъртожадните. — уверено каза Хагрид. — Предполагам, иска да запази прикритието му. Виж ся, дай да те заведем до училището. ’айде Хари…
Хари не се опита да спори или да обяснява. Той все още се тресеше неконтролируемо. Хагрид скоро щеше да разбере, твърде скоро… Те се отправиха към замъка. Хари видя, че много от прозорците сега светеха. Той ясно можеше да си представи сцените вътре, как хората влизаха от стая в стая, и си обясняваха един на друг, че смъртожадните са проникнали, че Черният Знак се рее над Хогуортс, че някой е бил убит…
Дъбовите врати бяха отворени и светлината заливаше пътя и поляната. Бавно, несигурно, полуоблечени ученици слизаха по стълбите, и се оглеждаха нервно за смъртожадните, които вече бяха избягали в нощта. Очите на Хари обаче, бяха фиксирани в поляната пред най-високата кула. Представяше си, че може да види черната, свита маса, която лежеше в тревата, въпреки че всъщност беше твърде далеч, за да види нещо такова. Докато се взираше безмълвно към мястото, където лежеше тялото на Дъмбълдор, натам започнаха да се приближават хора.
— К’во мислиш, че гледат? — попита Хагрид, когато двамата с Хари се приближиха към замъка. Фанг вървеше толкова близо до глезените им, колкото можеше. — Виждаш ли го, Хари? Точно в подножието на кулата? Под Знака… Леле… мислиш ли, че някой е бил хвърлен…
Явно твърде ужасен, за да изрече тази мисъл на глас, Хагрид замлъкна. Хари вървеше до него, и чувстваше болки в лицето и краката, там където различните заклинания го бяха удряли през последния час. Чувстваше ги обаче странно далечни, откъснати, сякаш някой друг покрай него страдаше. Това, което беше истинско и неизбежно, беше ужасното, стягащо чувство в гърдите му…
Двамата с Хагрид се придвижиха като в сън през мърморещата тълпа до най-отпред, където безмълвните ученици и учители бяха образували празнина.
Хари чу как Хагрид изплака от шок и болка, но не спря. Той бавно вървеше, докато стигна мястото където лежеше Дъмбълдор и коленичи до него. Знаеше, че няма надежда, от момента в който тялозамразяващото проклятие на Дъмбълдор се вдигна от него. Знаеше, че това може да се случи само ако този, който го беше направил, е мъртъв. Все пак не беше готов да го види тук, с разперени ръце, пречупен. Най-великият магьосник, който Хари някога беше, или щеше да срещне.
Очите на Дъмбълдор бяха затворени. Но от странният ъгъл, под който бяха ръцете и краката му, изглеждаше като заспал. Хари се протегна и нагласи очилата с форма на полумесец върху кривия нос и с ръкава си изтри петно кръв от ъгъла на устата му. След това погледна към мъдрото, старо лице и се опита да асимилира необятната и непоносима истина: Дъмбълдор никога повече нямаше да му заговори, никога повече нямаше да му помогне…
Тълпата зад Хари мърмореше. След, както му се стори доста време, Хари усети, че е коленичил върху нещо твърдо и погледна надолу.
Медальонът, който бяха откраднали преди толкова много часове, беше изпаднал от джоба на Дъмбълдор. Беше отворен, вероятно заради силата, с която се беше забил в земята. И въпреки, че не можеше да изпита по-силен шок, или ужас или тъга, от тези които вече чувстваше, докато вдигаше медальона, Хари знаеше, че нещо ужасно се е объркало…