Приказки за чудатите [bg]
- Автор: Риггз Ренсом
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-775-9
- Переводчик: Юлиан Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Приказки за чудатите [bg]». Краткое содержание книги:
Останалото, както казват, е история. Госпожица Керкенез заживяла сред чудатите. Имини я научила на всичко, което знаела за примките, и скоро госпожица Керкенез придобила достатъчно опит и увереност да поддържа сама тяхната примка. Това позволило на Имини да се отправя на далечни експедиции и да намери и други жени птици, умеещи да заплитат времеви примки като тях двете. Скоро вече те били пет на брой — и когато обучили новопристигналите и студената, гладна зима отстъпила място на пролетта, те разделили чудатите помежду си и се отправили в различни посоки, за да основат пет нови, постоянни примки.
Тези места, истински пристани на спокойствието, бързо придобили популярност сред чудатите. Онези от тях, които оцелели от гоненията, прекосили надлъж и нашир Британия, за да ги търсят, макар че за да бъдат допуснати вътре, трябвало да се съгласят да живеят според правилата на жените птици. Последните били наречени „имини“, в чест на първата от техния вид (и тази дума с течение на времето и постепенната промяна на езика се превърнала в „имбрини“).
Два пъти в годината имбрините се събирали на съвет, за да обменят опит и да си помагат. Дълги години самата Имини председателствала тези съвети, наблюдавайки с гордост как мрежата от имбрини и примки се разраства и броят на чудатите, които можели да опазят вътре, достигнал стотици. Тя доживяла до щастливата възраст от сто петдесет и седем години. През цялото време тя и Енгълбърт споделяли една къща (но никога стая), защото се обичали по спокоен и уравновесен начин. В края на краищата Черната чума при една от последните си епидемии в Европа ѝ отнела живота. А когато си отишла, всички чудати, които била спасила и били още живи, и техните деца и внуци, с риск за живота прекосили вражеските земи, за да я придружат в последния ѝ път в грандиозната процесия до гората, където някога израснала като волна птица. Там, сред корените на дърветата, била погребана10.
Жената, която се сприятеляваше с призраци
Имало една чудата жена на име Хилди. Гласът ѝ бил висок и писклив, когато се смеела, кожата ѝ — мургава, и можела да вижда призраци. Хич не се бояла от тях. Имала сестра близначка, която се удавила, когато били деца, и след като Хилди пораснала, призракът на сестра ѝ станал най-добрият ѝ приятел. Двете вършели заедно всичко — търчали из маковите полета, които заобикаляли къщата им, играели челик на селската поляна и стояли вечер до късно, за да си разказват страшни истории за живи хора. Призракът на сестрата на Хилди дори ходел на училище с нея. Обичал да я разсмива, като прави смешни физиономии на учителя, които, разбира се, никой не можел да види, и ѝ помагал да взема изпитите, като надзъртал в тетрадките на другите деца и ѝ прошепвал отговорите. (Би могъл и да ги извика, разбира се, тъй като никой освен Хилди не можел да го чуе, но предпазливостта изисквала все пак да се спазва приличие.)
На осемнайсетия рожден ден на Хилди повикали сестра ѝ по някакво призрачно дело.
— Кога ще се върнеш? — попитала Хилди натъжено. Двете не се били разделяли откакто сестра ѝ починала.
— След дълги години — отвърнала сестра ѝ. — Ще ми липсваш страшно много.
— Не повече, отколкото ти на мен — рекла начупено Хилди.
Сестра ѝ я прегърнала и по лицето ѝ се търкулнали призрачни сълзи.
— Потърси си приятели — посъветвала я тя.
Хилди се опитала да се вслуша в съвета ѝ, ала досега не била имала жив приятел. Приела поканата да отиде на вечеринка, но не успяла да си поговори с никого. Баща ѝ уредил среща на чай с дъщерята на един негов колега, но Хилди се държала вдървено и несръчно и единственото, което успяла да каже, било: „Играла ли си някога на челик?“
„Това е детска игра“ — отвърнала младата жена и си тръгнала при първа възможност. Скоро Хилди установила, че предпочита компанията на призраци пред тази на живи хора, и решила да си намери приятели сред тях. Проблемът бил как да го стори. Макар Хилди да можела да вижда призраците, не било никак лесно да ги заговориш. Виждате ли, призраците са донякъде като котките — никога не са до теб, когато ти потрябват, и рядко идват, ако ги повикаш11.
Хилди отишла на гробищата. Чакала там с часове, но нито един призрак не дошъл да поговори с нея. Гледали отдалече, надменни и подозрителни. Помислила си, че е защото са умрели отдавна и са се научили да не вярват на живите. Надявайки се, че по-пресните сред мъртъвците ще бъдат по-приветливи, започнала да посещава погребения. Тъй като хората, които познавала, не умирали често, ходела на погребения на непознати. Когато опечалените я питали защо е там, Хилди трябвало да лъже, че е далечна роднина, а после да пита дали починалият е бил приятен човек и дали е обичал да тича сред макови поля и да играе на челик. Опечалените я намирали за странна (което, честно казано, било истина), а призраците, усетили неодобрението на своите роднини, отхвърляли опитите ѝ за общуване.
10
В продължение на дълги години дървото на Имини било посещавано от безброй чудати поклонници, но постепенно мястото потънало в забрава. Все пак било запазено едно от бронзовите ѝ пера, древна реликва, която все още може да се види в Пантеона на първенците, скрита на безопасно място под дебело стъкло. — Б.ред.
11
Това важи и за страхомечките, освен ако нямате специална връзка с тях. — Б.ред.