Приказки за чудатите [bg]

Жената, която се сприятеляваше с призраци

Имало една чудата жена на име Хилди. Гласът ѝ бил висок и писклив, когато се смеела, кожата ѝ — мургава, и можела да вижда призраци. Хич не се бояла от тях. Имала сестра близначка, която се удавила, когато били деца, и след като Хилди пораснала, призракът на сестра ѝ станал най-добрият ѝ приятел. Двете вършели заедно всичко — търчали из маковите полета, които заобикаляли къщата им, играели челик на селската поляна и стояли вечер до късно, за да си разказват страшни истории за живи хора. Призракът на сестрата на Хилди дори ходел на училище с нея. Обичал да я разсмива, като прави смешни физиономии на учителя, които, разбира се, никой не можел да види, и ѝ помагал да взема изпитите, като надзъртал в тетрадките на другите деца и ѝ прошепвал отговорите. (Би могъл и да ги извика, разбира се, тъй като никой освен Хилди не можел да го чуе, но предпазливостта изисквала все пак да се спазва приличие.)

На осемнайсетия рожден ден на Хилди повикали сестра ѝ по някакво призрачно дело.

— Кога ще се върнеш? — попитала Хилди натъжено. Двете не се били разделяли откакто сестра ѝ починала.

— След дълги години — отвърнала сестра ѝ. — Ще ми липсваш страшно много.

— Не повече, отколкото ти на мен — рекла начупено Хилди.

Сестра ѝ я прегърнала и по лицето ѝ се търкулнали призрачни сълзи.

— Потърси си приятели — посъветвала я тя.

Хилди се опитала да се вслуша в съвета ѝ, ала досега не била имала жив приятел. Приела поканата да отиде на вечеринка, но не успяла да си поговори с никого. Баща ѝ уредил среща на чай с дъщерята на един негов колега, но Хилди се държала вдървено и несръчно и единственото, което успяла да каже, било: „Играла ли си някога на челик?“

„Това е детска игра“ — отвърнала младата жена и си тръгнала при първа възможност. Скоро Хилди установила, че предпочита компанията на призраци пред тази на живи хора, и решила да си намери приятели сред тях. Проблемът бил как да го стори. Макар Хилди да можела да вижда призраците, не било никак лесно да ги заговориш. Виждате ли, призраците са донякъде като котките — никога не са до теб, когато ти потрябват, и рядко идват, ако ги повикаш11.

Хилди отишла на гробищата. Чакала там с часове, но нито един призрак не дошъл да поговори с нея. Гледали отдалече, надменни и подозрителни. Помислила си, че е защото са умрели отдавна и са се научили да не вярват на живите. Надявайки се, че по-пресните сред мъртъвците ще бъдат по-приветливи, започнала да посещава погребения. Тъй като хората, които познавала, не умирали често, ходела на погребения на непознати. Когато опечалените я питали защо е там, Хилди трябвало да лъже, че е далечна роднина, а после да пита дали починалият е бил приятен човек и дали е обичал да тича сред макови поля и да играе на челик. Опечалените я намирали за странна (което, честно казано, било истина), а призраците, усетили неодобрението на своите роднини, отхвърляли опитите ѝ за общуване.