Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Драко, Драко, ти не си убиец.

— Как позна? — попита Малфой веднага.

Изглежда, че той разбра колко детински са прозвучали думите му, защото в светлината от Знака Хари го видя да се изчервява.

— Не знаеш на какво съм способен. — каза Малфой по-убедително. — Не знаеш какво съм направил!

— О, да, знам. — каза Дъмбълдор меко. — За малко не уби Кати Бел и Роналд Уизли. Опитваше се с нарастващо отчаяние да ме убиеш през цялата година. Прости ми, Драко, но това бяха слаби опити. Толкова слаби, ако бъда честен, че се чудя дали сърцето ти наистина го е желаело.

— Наистина го желаеше! — каза Малфой поривисто. — Работих върху това цяла година и тази нощ…

Някъде в дълбините на замъка Хари дочу приглушен вик. Малфой застина и погледна през рамо.

— Някой се бие здравата. — каза Дъмбълдор разговорливо. — Но ти казваше… да, ти казваше, че си успял да пуснеш смъртожадни в моето училище, което, признавам, смятах за невъзможно. Как го направи?

Но Малфой не каза нищо. Той все още се вслушваше в това, което се случваше долу и изглеждаше почти толкова парализиран, колкото и Хари.

— Може би трябва да се захванеш с работата сам. — предложи Дъмбълдор. — Ами ако твоето подкрепление е било спряно от моята охрана? Както може би си разбрал, има също членове на Ордена на Финикса тук тази вечер. И всъщност не ти трябва помощ. В момента нямам пръчка… Не мога да се защитавам.

Малфой само го гледаше.

— Разбирам, — каза Дъмбълдор приветливо, след като като Малфой нито помръдна, нито проговори, — страхуваш се да действаш, докато те не дойдат.

— Не се страхувам! — озъби се Малфой, въпреки, че все още не правеше нищо, което да нарани Дъмбълдор. — Ти си този, който трябва да се страхува!

— Но защо? Не мисля, че ще ме убиеш, Драко. Убиването не е толкова лесно, както тези, които никога не са го правили, си мислят… Така че, кажи ми, докато чакаме твоите приятели… как ги вкара вътре? Изглежда, че ти е отнело доста време да разбереш как да го направиш.

Малфой изглеждаше като че ли едвам се сдържа да не закрещи или да повърне. Той се задави и направи няколко дълбоки вдишвания, като не изпускаше от поглед Дъмбълдор и държеше пръчката насочена към сърцето му. После, като че ли не можеше да се удържи, каза:

— Трябваше да поправя повредения Шкаф за изчезване, който никой не е използвал от години. Онзи, в който Монтегю се изгуби миналата година.

— Ааа… — въздишката на Дъмбълдор прозвуча като стенание. Той затвори очите си за момент. — Умно… Има и втори такъв шкаф, нали?

— В Боргин и Бъркс, — каза Малфой, — и те образуват нещо като проход между тях. Монтегю ми каза, че когато бил затворен в шкафа в Хогуортс, понякога чувал какво става в училището, понякога какво става в магазина, като че ли шкафът пътувал между тях, но никой не можел да го чуе… Накрая той успял да се апаратира навън, въпреки, че никога не е минавал изпита. Едва не умрял, като го направил. Всички мислеха, че е хубава история, но само аз разбрах какво означава това. Дори Боргин не знаеше. Аз бях този, който се досети, че шкафовете могат да станат вход към Хогуортс, ако поправех счупения.