Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
Дъмбълдор се задъха и проговори с глас, който Хари не разпозна, защото не беше виждал Дъмбълдор толкова ужасен.
— Не искам… Не ме карай…
Хари се втренчи в побелялото лице, което толкова добре познаваше — в прегърбения нос, очилата с формата на полумесец и не знаеше какво да прави.
— …не обичам… Искам да спре… — стенеше Дъмбълдор.
— Вие… вие не можете да спрете, професоре. — каза Хари. — Вие трябва да продължите да пиете, спомняте ли си? Казахте ми, че трябва да продължите да пиете. Ето…
Мразейки себе си, отвратен от това, което правеше, Хари притисна бокала към устата на Дъмбълдор и я наклони, за да може Дъмбълдор да изпие остатъка от отварата вътре.
— Не… — изстена той, когато Хари напълни отново бокала от съда, — Не искам… Не искам… Пуснете ме да вървя…
— Всичко е наред, професоре, — каза Хари, ръката му трепереше, — всичко е наред, аз съм тук…
— Накарайте го да спре, накарайте го да спре… — стенеше Дъмбълдор.
— Да. Да, това ще го спре. — излъга Хари. Той изсипа съдържанието на бокала в отворената уста на Дъмбълдор. Той извика — звукът проехтя из пустата стая през мъртвата черна вода.
— Не, не, не, не, не мога, не мога, не ме карайте, не искам…
— Всичко е наред, професоре, всичко е наред — каза Хари високо, ръцете му трепереха толкова много, че той едва загреба шестия бокал, съда беше наполовина празен. — Нищо не Ви се случва, Вие сте на сигурно място, това не е реалност, кълна се, това не е реалност — хайде изпийте това сега, изпийте това… — И Дъмбълдор покорно пиеше, като че Хари му предлагаше противоотрова, но пресушавайки бокала, той падна на колене, треперейки неконтролируемо.
— Всичко е по моя вина, моя е вината. — ридаеше той. — Моля, спрете го, зная, че съм сгрешил, моля ви, спрете го и аз няма никога повече, никога повече…
— Това ще го спре, професоре. — каза Хари, гласът му пресекна, докато изливаше седмата чаша с отвара в устата на Дъмбълдор.
Дъмбълдор започна да се свива, сякаш го бяха наобиколили невидими мъчители, ръката му почти бутна пълния бокал от треперещите ръце на Хари, докато охкаше. — Не ги наранявайте, не ги наранявайте, моля, моля, вината е моя, накажете мен вместо тях…
— Ето, изпийте това, изпийте това, ще се почувствате по-добре. — каза Хари отчаяно и още веднъж Дъмбълдор му се подчини, отваряйки си устата и държейки си очите плътно затворени, разтрисайки се от главата до петите. Сега той падна напред, крещейки отново, удряйки юмруците си в земята, докато Хари пълнеше деветия бокал.
— Моля, моля, моля, не… не това, не това, ще направя каквото и да е…
— Просто пийте, професоре, просто пийте…
Дъмбълдор пиеше като дете, умиращо от жажда, но когато приключи, той извика отново сякаш вътрешностите му горяха.
— Стига толкова, моля, стига толкова…
Хари гребна десетата чаша и почувства как кристала застърга дъното на съда.
— Почти сме накрая, професоре. Изпийте това, изпийте го…
Той подпря рамената на Дъмбълдор и отново той пресуши чашата, Хари скочи на крака още веднъж пълнейки бокала, докато Дъмбълдор започна да крещи по-мъчително от всякога…
— Искам да умра! Искам да умра! Спрете го, спрете го, искам да умра!
— Изпийте това, професоре. Изпийте това…
Дъмбълдор пиеше и малко преди да свърши, той извика.
— УБИЙ МЕ!
— Това… това ще го направи. — изпъшка Хари. — Просто изпийте това… Всичко ще приключи… ще приключи!
Дъмбълдор погълна бокала, изпивайки и последната капка и тогава с голямо предсмъртно хъркане падна по лице.
— Не! — извика Хари, които стоеше прав, за да напълни бокала отново, вместо това той пусна чашата в съда, хвърли се надолу към Дъмбълдор и го премести по гръб. Очилата на Дъмбълдор бяха килнати, устата му широко отворена, а очите плътно стиснати. — Не, — каза Хари, разтърсвайки Дъмбълдор, — не, Вие не сте мъртъв, казахте че това не е отрова, събудете се, събудете се… Ренервате! — извика той с насочена към гърдите на Дъмбълдор пръчка. Появи се червеникава светкавица, но нищо не се случи. — Ренервате, сър, моля Ви…
— Вода… — задъхано каза Дъмбълдор.
— Да… — той скочи на крака и грабна бокала от легена, той едва забеляза златния медальон, лежащ навит под него.
— Агуаменти! — извика той, ръгвайки бокала с пръчката си. Той се напълни с чиста вода. Хари се свлече на колене до Дъмбълдор, вдигна главата му и поднесе чашата до устните му, но… тя беше празна. Дъмбълдор изстена и започна да се задъхва. — Но аз направих… чакайте… Агуаменти! — каза Хари отново, насочвайки пръчката си към бокала. Още веднъж, само за секунда, чиста вода проблесна в него, но когато я приближи до устата на Дъмбълдор, тя беше изчезнала. — Сър, опитвам се, опитвам се! — каза Хари отчаяно, но не мислеше, че Дъмбълдор може да го чуе. Той се беше обърнал на една страна и правеше големи вдишвания, които звучаха мъчително. — Агуаменти — Агуаменти — АГУАМЕНТИ!