Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
И тогава Хари я видя, мраморно бяла, плуваща на сантиметри под повърхността.
— Професоре — каза той и неговия учуден глас отекна високо над тихата вода.
— Хари?
— Мисля, че видях ръка във водата — човешка ръка.
— Да, сигурен съм, че си. — каза Дъмбълдор тихо.
Хари се взря отново във водата търсейки изчезналата ръка и гадно чувство израсна в гърлото му.
— Това нещо може ли да скочи от водата? — Но Хари си получи отговора преди Дъмбълдор да го стори. Светлината от пръчката се плъзна над нова част от водата и този път той видя мъртъв човек, лежащ на сантиметри под повърхността с лицето нагоре, отворените му очи бяха замъглени като че с паяжина, косата и мантията му се въртяха около него като дим. — Тук има мъртъвци! — каза Хари, а гласът му звучеше по-високо от обикновено и всъщност не съвсем като неговия.
— Да, — каза Дъмбълдор тихо, — но не трябва да се безпокоим за тях в момента.
— В момента… — повтори Хари, откъсвайки погледа си от водата, за да погледне Дъмбълдор.
— Не и докато плуват мирно под нас. — каза Дъмбълдор. — Няма какво да се страхуваме от тяло, Хари, не повече, отколкото би трябвало да се страхуваме от тъмнината. Лорд Волдемор, от когото се страхуваме и двамата, не се съгласява с това. Но това още веднъж разрива липсата на мъдрост у него. Неизвестното е това, от което се страхуваме, когато гледаме смъртта и тъмнината, нищо друго. — Хари не каза нищо, не искаше да спори, но намираше ситуацията с плуващите около и под тях тела за ужасна и не само това — той не вярваше, че те не бяха опасни.
— Но едно от тях скочи. — каза той, опитвайки се да наподобява нивото и спокойствието на гласа на Дъмбълдор.
— Да. — каза Дъмбълдор — сигурен съм, че веднъж взели Хоркрукса, ще открием, че те са далеч по-малко миролюбиви. Обаче, като много същества, които живеят в студ и тъмнина, те се страхуват от светлина и топлина, които по тази причина ние ще призовем, ако се появи нужда. Огън, Хари. — Дъмбълдор добави с усмивка в отговор на обърканото изражение на Хари.
— А… ясно. — каза Хари бързо. Той обърна главата си, за да погледне зеленикавата светлина, към която лодката все още безжалостно се носеше. Той не можеше да се преструва, че не е уплашен. Голямото черно езеро изобилстващо с мъртъвци… Сякаш беше преди много, много часове, когато срещна професор Трелони, и даде Феликс Фелицис на Рон и Хърмаяни… Внезапно той поиска да си беше взел по-сърдечно довиждане с тях… а не беше видял Джини въобще…
— Почти сме там. — каза Дъмбълдор бодро. Наистина, зеленикавата светлина се уголемяваше и след минути лодката трябваше да спре, блъсвайки се в нещо, което Хари първо не можеше де види, но когато вдигна осветената си пръчка видя, че са достигнали до малък остров от гладка скала в центъра на езерото. — Внимавай да не докоснеш водата. — каза Дъмбълдор отново, когато Хари изскочи от лодката.
Островът не беше по-голям от кабинета на Дъмбълдор, пространство от плосък, черен камък, на което нямаше нищо освен източника на тази зеленикава светлина, която изглеждаше много по-светла, гледана отблизо. Хари хвърли бърз поглед — първо си помисли, че това е някакъв вид лампа, но после видя, че светлината идваше от каменен съд, подобен на Мислоема, който беше поставен на пиедестал. Дъмбълдор се приближи към него и Хари го последва. Рамо до рамо те погледнаха надолу. Той беше пълен с яркозелена течност, която излъчваше тази фосфоресцираща светлина.
— Какво ли е това? — попита Хари тихо.
— Не съм сигурен. — каза Дъмбълдор. — Обаче е нещо много по-притеснително от кръвта и телата.
Дъмбълдор дръпна назад ръкава на мантията си над почернената си ръка и протегна изгорените си пръсти към повърхността на отварата.
— Сър, не, не го докосвайте!
— Не мога да го докосна. — каза Дъмбълдор усмихвайки се слабо. — Виждаш ли, не мога да се приближа повече от това. Опитай ти.
Втренчен, Хари протегна ръката си към каменния съд и се опита да докосне отварата. Почувства невидима бариера, която не му даваше да продължи и сантиметър нататък. Без значение колко силно натискаше, неговите пръсти не срещаха нищо освен, това, което можеше да се нарече плътен и подвижен въздух.
— Хари, махни се от пътя, моля те. — каза Дъмбълдор. Той вдигна пръчката си и направи сложни движения над повърхността на отварата, шептейки беззвучно. Нищо не се случи, освен, може би това, че отварата засвети малко по-блестящо. Хари остана мълчалив, докато Дъмбълдор работеше, но след малко Дъмбълдор отдръпна своята пръчка и Хари почувства, че е безопасно да говори отново.