Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
— Сър, мислите ли, че Хоркрукса е тук?
— О, да. — Дъмбълдор се вгледа по-отблизо в легена. Хари видя отражението му обърнато обратно върху равната повърхност на зелената отвара. — Но как да я достигнем? До нея не може да се проникне с ръка, не може да изчезне, да се раздели, да се изгребе или източи или да се трансфигурира, омагьоса или по някакъв друг начин да бъде променено естеството й. — Почти разсеяно Дъмбъл-дор вдигна пръчката си отново и я завъртя във въздуха и хвана кристалния бокал, които беше измагьосал от нищото. — Мога само да заключа, че тази отвара трябва да бъде изпита.
— Какво — каза Хари. — Не!
— Да, така мисля — само с изпиване мога да изпразня съда и да видя какво лежи на дъното му.
— Но… но, ако течността Ви убие?
— О, съмнявам се, че работи така. — каза Дъмбълдор простичко — Лорд Волдемор не би искал да убие човека, достигнал този остров.
Хари не можеше да повярва. Дали това не беше безумната твърдост на Дъмбълдор да вижда добро във всеки?
— Сър, — каза Хари, опитвайки се да запази гласа си в рамките на приличното, — сър, говорим за Волдемор…
— Съжалявам, Хари, трябваше да кажа, че няма да иска да убие веднага човека, достигнал този остров. — поправи се Дъмбълдор. — Ще иска да го запази жив достатъчно дълго, за да разбере как е успял да премине толкова далеч през защитите, и, най-важно от всичко, защо е бил толкова настоятелен в изпразването на каменния съд. Не забравяй, че Лорд Волдемор вярва, че само той знае за Хоркруксите.
Хари се накани да говори пак, но този път Дъмбълдор вдигна ръката си, за да го накара да замълчи, намръщвайки се леко към смарагдовата течност и, очевидно, размишлявайки бясно.
— Несъмнено, — каза той накрая, — тази отвара трябва да действа така, че да не мога да взема Хоркрукса накрая. Може да ме парализира, да ме накара да забравя за какво съм дошъл, да ми причини толкова болка, че да обезумея или да ме направи неспособен по някакъв друг начин. В такъв случай, Хари, твоята работа е да си сигурен, че продължавам да пия, дори ако трябва да наливаш отварата в протестиращата ми уста. Разбра ли ме?
Очите им се срещнаха над съда, и двете бледи лица бяха осветени със странна, зелена светлина. Хари не отговори. За това ли беше тук — да принуждава Дъмбълдор да пие отвара, която може да му причини нетърпима болка?
— Спомняш ли си, — каза Дъмбълдор, — условието, при което те взех с мен?
Хари се поколеба, гледайки в сините очи, които се бяха превърнали в зелени от отразената светлина на легена.
— Но какво ще…
— Ти се закле да следваш всяка моя заповед, нали?
— Да, но…
— Предупредих те, че може да бъде опасно, нали?
— Да, — каза Хари — но…
— Добре тогава, — каза Дъмбълдор, отново дърпайки назад ръкавите си и вдигайки празния бокал — имаш заповедите ми.
— Защо не мога аз да изпия отварата вместо Вас? — попита Хари отчаяно.
— Защото аз съм много по-стар, много по-умен и много по-малко ценен — каза Дъмбълдор. — Веднъж и завинаги, Хари, имам ли думата ти, че ще направиш всичко по силите си да ме накараш да продължа да пия?
— Не може ли…
— Имам ли я?
— Но…
— Думата ти, Хари…
— Аз… добре, но…
Преди Хари да може де направи какъвто и да е протест, Дъмбълдор спусна кристалния бокал в отварата. За кратък миг, Хари се надяваше, че той няма да може да достигне отварата с бо-кала, кристала потъна в повърхността, както нищо друго не бе успяло. Когато чашата се напълни до ръба, Дъмбълдор я вдигна да устата си.
— За твое здраве, Хари!
И той пресуши бокала. Хари гледаше ужасено, ръцете му се бяха впили в ръба на каменния съд, така здраво, че върховете на пръстите му се вяха вкочанили.
— Професоре — каза тревожно Хари, докато Дъмбълдор сваляше празната чаша — как се чувствате?
Дъмбълдор разтърси глава, очите му бяха затворени. Хари си чудеше дали го болеше. Дъмбълдор потопи чашата напосоки в легена, напълни я отново и я изпи.
Мълчаливо Дъмбълдор изпи три чаши пълни с отвара. На половината на четвъртата чаша, той залитна и падна към съда. Очите му все още бяха затворени, той дишаше тежко.
— Професор Дъмбълдор, — каза Хари, гласът му беше неестествен, — можете ли да ме чуете?
Дъмбълдор не отговори. Лицето му потреперваше сякаш беше заспал, но сънуваше страшен сън. Захватът му върху бокала беше отслабнал, отварата щеше да се разлее. Хари се протегна и улови кристалната чаша, задържайки я стабилна. — Професоре, чувате ли ме? — той повтори силно, гласът му проехтя в пещерата.