Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
— Лумос. — каза Дъмбълдор, когато достигна камъка най-близко до скалата. Хиляди петънца от златиста светлина заискряха над тъмната повърхност на водата няколко метра под мястото, където се беше навел, черната каменна стена зад него беше осветена също. — Виждаш ли? — каза Дъмбълдор тихо, държейки пръчката си малко по-високо. Хари видя цепнатина в скалата, в която тъмната вода се завърташе. — Нали нямаш нищо против да се понамокриш малко?
— Не. — каза Хари.
— Тогава свали мантията си — няма да ни трябва засега — хайде да се гмурнем.
И с внезапната подвижност на много по-млад мъж, Дъмбълдор се плъзна от скалата, приземи се в морето и започна да плува с отличен бруст към тъмната цепнатина в лицето на скалата, държейки светещата пръчка със зъбите си. Хари свали мантията си, напъха я в джоба си и го последва. Водата беше ледена. Напоените с вода дрехи на Хари се издуха около него и го повлякоха надолу. Поемайки дълбоко въздух, които напълни носа му с дъх на сол и водорасли, той тръгна към смаляващата се, блещукаща светлина, навлизаща дълбоко в скалата. Цепнатината скоро се превърна в тъмен тунел, който Хари си помисли, че се запълва при прилив. Тинестите скали бяха раздалечени едва на метър и изглеждаха като черен катран от преминаващата светлина на пръчката на Дъмбълдор. Малко по-навътре прохода зави наляво и Хари видя, че продължава далеч в скалата. Той продължаваше да плува по дирята на Дъмбълдор, върховете на безчувствените му пръсти докосваха грубата мокра скала.
Тогава видя Дъмбълдор да изплува от водата, сребърната му коса и тъмната му мантия проблясваха. Когато Хари достигна мястото, той откри стъпки, които водеха към голяма пещера. Изкатери се по тях, вода се лееше от прогизналите му дрехи и трепереше неконтролируемо на застоялия и вледеняващ въздух.
Дъмбълдор стоеше по средата на пещерата с вдигната пръчка докато се въртеше бавно изследвайки стените и тавана.
— Да, това е мястото. — каза Дъмбълдор.
— Но как разбрахте? — прошепна Хари.
— Тук има магия. — каза Дъмбълдор простичко.
Хари не можеше да каже дали треперенето му се дължеше на студа, проникващ до мозъка на костите му или от усещането му за магическото. Той гледаше, докато Дъмбълдор продължаваше да се върти, очевидно концентрирайки се върху места, които Хари не можеше да види.
— Това е просто преддверието, входната зала. — каза Дъмбълдор след момент-два. — Ще трябва да проникнем във вътрешната зала… Пречат ни по-скоро препятствията на Лорд Волдемор, отколкото тези, които природата е направила.
Дъмбълдор се приближи до стената на пещерата и я погали с почернелите си пръсти, мърморейки думи на странен език, които Хари не разбираше. Два пъти Дъмбълдор обиколи пещерата докосвайки колкото се може повече от грубата скала, спирайки от време на време и прекарвайки пръстите си напред назад по определено място, докато накрая спря с ръка, леко притисната към стената.
— Тук — каза той. — Ще минем през това място. Входът е замаскиран.
Хари не попита как е разбрал Дъмбълдор. Той не беше виждал магьосник да работи така — с гледане и докосване, но отдавна се беше научил, че вдигането на пушилка беше признак на неумение, а не на знание. Дъмбълдор отстъпи от скалата и насочи пръчката си към нея. За момент се появи извит контур, блестейки в бяло, като че ли имаше силен източник на светлина зад цепнатината.
— Вие г-го н-направихте! — каза Хари през тракащи зъби, но преди думите да излязат от устата му, контура изчезна, оставайки скалата оголена и здрава както преди. Дъмбълдор се огледа.
— Хари, така съжалявам, забравих. — каза той и насочи пръчката си към Хари, веднага дрехите му бяха сухи и топли сякаш са стояли пред горящ огън.
— Благодаря. — каза Хари с благодарност, но Дъмбълдор вече беше насочил вниманието си към плътната пещерна скала. Той не пробва никаква магия повече, а просто се беше втренчил внимателно, сякаш на нея беше написано нещо безкрайно интересно. Хари стоеше, без да вдига шум — не искаше да прекъсва концентрацията на Дъмбълдор. След две минути Дъмбълдор каза тихо:
— Не може да бъде! Толкова необмислено!
— Какво има, професоре?
— Струва ми се, — каза Дъмбълдор, пъхайки ненаранената си ръка в робата си и издърпвайки къс сребърен нож от рода на тези, с които Хари си кълцаше съставките за отвари, — че трябва да заплатим, за да преминем.