Приказки за чудатите [bg]

— Те трябва да са изплашени! — креснала тя. — Трябваше вече да са избягали!

— Няма да помогне — поклатил той глава. — Кралят на нормалните е издал декрет за прочистването на цяла Британия — от планините до морето. Където и да идем, ще ни намерят.

— Тогава ще напуснем Британия — заявила Имини.

— Да напуснем Британия! — повторил шокирано той. — Но ние живеем тук от стотици години!

— Което не пречи да сме мъртви далеч по-дълго от това — посочила Имини.

— Става въпрос за чест — изпънал се Томбс. — Но изглежда, една птица не може да го разбере.

— Разбирам много добре — изгледала го навъсено тя и отишла да предупреди другите.

Ала било твърде късно — армията на противника била на прага им, пълчищата добре въоръжени войници вече се виждали в далечината. И което било още по-лошо — чудатите нямало накъде да избягат, тъй като били обкръжени от всички страни. Те се скупчили насред лагера и се озъртали изплашено. Изглежда, гибелта им била неизбежна. Имини, разбира се, би могла да се преобрази в птица и да отлети някъде, където ще е в безопасност, и чудатите я подканяли да го стори, но сърце не ѝ давало да ги изостави. Били измамени, излъгани и щели да се пожертват, без дори да са склонили доброволно на това. Да си тръгне в такъв момент би означавало да престъпи всички свои морални принципи. Затова тя крачела из лагера и прегръщала събратята си. Най-силно я стиснал в обятията си Енгълбърт и когато я пуснал, дълго не свалял поглед от нея.

— Какво правиш? — попитала тя.

— Запомням лицето на своя приятел — отвърнал той. — За да мога да го видя отново дори след смъртта си.

Над лагера се спуснала тишина и известно време единствените звуци били трясъкът на гръмотевиците и глъчката на приближаващата се армия. Сетне слънцето внезапно изгряло иззад черните облаци и окъпало земята в сияеща светлина. Гледката била толкова красива, че на Имини ѝ се приискало да я зърне поне още веднъж преди смъртта си. Тя пожелала моментът да се повтори и чудатите били тъй хипнотизирани от картината, че я повторила още веднъж. При всяко повторение противникът изчезвал, за да се появи по-далече, на стотици метри от тях.

Именно в този миг Имини осъзнала, че дарбата ѝ да създава примки във времето може да се използва по начин, за който не се била досетила досега — начин, който променил из основи и завинаги обществото на чудатите, макар че тогава не би могла да осъзнае пълните мащаби. Имини била създала безопасно място за приятелите си, мехур от застинало време, и чудатите гледали с почуда как вражеската армия ги доближава и се стопява в далечината, отново и отново, в тази триминутна примка.

— Колко дълго можеш да правиш това? — попитал я Енгълбърт.

— Не зная — признала тя. — Никога не съм повтаряла някой момент повече от два-три пъти. Но предполагам, че може да продължи доста време.

Томбс изхвърчал разгневен и объркан от палатката си.

— Какво правиш? — креснал той на Имини. — Престани!