Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Разбирам накъде биеш.
— Това е причината да се питам какво сте конфискували от заловените мъже.
— Нищо такова, боя се — отвърна той. — А и тези момчета не са точно интелектуални уникати. Дори се съмнявам, че биха се справили с математиката в основното училище.
— Значи, истинският компютърен гений се е измъкнал?
— За съжаление, да. Той и една заподозряна жена са изчезнали безследно. Навярно разполагат с по няколко самоличности.
— Обезпокоително.
Бублански кимна и се взря в тъмните очи на Фара, които го гледаха умолително, и може би тъкмо затова вместо отново да потъне в отчаяние, бе осенен от обнадеждаваща идея.
— Не знам какво означава това — рече той.
— Кое?
— Накарахме компютърджиите ни да преровят компютрите на Балдер. Както разбираш, не беше лесно, предвид грижата му за сигурността. И все пак успяхме. Извадихме малко късмет, може да се каже, и онова, което бързо съумяхме да установим, бе, че един компютър навярно е бил откраднат.
— Подозирах го — отвърна тя. — По дяволите!
— Спокойно, спокойно, още не съм приключил. Разбрахме също така, че няколко машини са били свързани, а те, на свой ред, от време на време са били свързвани към суперкомпютър в Токио.
— Звучи вероятно.
— Точно така. Успяхме да разберем, че голям файл или поне нещо голямо е било изтрито наскоро. Не ни се удаде да го възстановим, но установихме, че се е случило.
— Намекваш, че Франс е унищожил собствената си научноизследователска работа?
— Всъщност не си вадя никакви заключения. Но се сетих за това сега, след като ти ми разказа всичко.
— Не би ли било възможно извършителят да го е изтрил?
— Искаш да кажеш първо да го е копирал, а после да го е изтрил от компютрите на Франс?
— Да.
— Страшно трудно ми е да го повярвам. Убиецът е бил в къщата много кратко време, не би успял да направи нещо подобно, още по-слабо вероятно е да е притежавал необходимите познания.
— Окей, това все пак звучи обещаващо — каза Фара Шариф колебливо. — Само дето…
— Да?
— Не ми се връзва с характера на Франс. Наистина ли е от хората, които биха изтрили най-великото, което са постигнали? То е като да… не знам… като да отсече ръката си, или още по-зле — като да убие приятел, да унищожи живот.
— Понякога ни се налага да направим голяма жертва — отвърна Бублански замислено. — Да разрушим онова, което сме обичали, с което сме живели.
— Или пък някъде има копие.
— Или пък някъде има копие — повтори той.
После внезапно направи нещо странно — протегна ръката си.
Фара Шариф очевидно не го разбра. Просто се взираше в ръката, сякаш очакваше да ѝ даде нещо. Бублански обаче реши да не се предава.
— Знаеш ли какво казва моят равин?
— Не — отвърна тя.
— Че това, което характеризира човека, са неговите противоречия. Копнеем едновременно да сме далеч и да сме у дома. Аз никога не съм познавал Франс Балдер и сигурно просто би ме взел за дърт глупак, но във всеки случай знам едно: умеем едновременно да обичаме работата си и да се боим от нея, точно както Франс Балдер явно е обичал сина си и е избягал от него. Да бъдеш жив, професор Шариф, означава да не си съответстваш напълно. Да протягаш ръка в много посоки и се чудя дали твоят приятел не се е намирал в преломна фаза. Може би наистина е разрушил делото на живота си. Може би към края се е проявил с цялата си противоречивост и е станал истински човек в най-добрия смисъл на думата.
— Мислиш ли?
— Не знам, но той се е променил, нали? Бил е осъден, защото не е бил способен да се грижи за сина си. И все пак се е погрижил за него, дори му е помогнал да започне да рисува.
— Това е вярно, комисарю.
— Викай ми Ян.
— Окей.
— Знаеш ли, хората понякога ми казват Бубла.
— Дали защото бълбукаш така хубаво?
— Ха, не, наистина не ми се вярва. Едно обаче знам с пълна сигурност.
— И какво е то?
— Че ти го умееш…
По-далеч не стигна, но и не беше нужно повече. Фара Шариф го дари с безхитростна усмивка, която накара Бублански отново да повярва в живота и в Бог.
В осем часа сутринта Лисбет Саландер стана от своето голямо легло на „Фискаргатан“. Пак не беше спала достатъчно, но не само защото се беше мъчила с криптирания файл от АНС, при това безуспешно. Беше се и ослушвала за стъпки по стълбището и от време на време бе проверявала алармената инсталация и видеонаблюдението на стълбището. Не знаеше по-добре от когото и да било дали сестра ѝ е напуснала страната.