Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— За връзката на Екервалд и Паяците с НСА.
— Това и още малко.
— За което си мислела да ми разкажеш.
— Ако се бе държал добре, сигурно щях — заяви тя с насмешлив глас, на който той не можеше да не се зарадва.
После се подсмихна, защото в същия миг разбра точно какво искаше да направи Ед Нийдъм.
Разбра го с такава яснота, че му беше трудно да не се издаде, когато впоследствие се върна в хотелската стая и продължи работата си с американеца чак до десет часа същата вечер.
Глава 29.
Утрото на 25 ноември
Не се натъкнаха на нищо особено в апартамента на Владимир Орлов на „Мортен Троцигс гренд“. Жилището бе спретнато и почистено, леглото застлано, чаршафите — сменени. Кошът за пране в банята беше празен. При все това се долавяха признаци, че нещо не е както трябва. Съседите докладваха, че сутринта идвали носачи, а при по-щателен оглед бяха открити петна от кръв по пода и стената над късия край на леглото. Оказа се, че кръвта, която бе сравнена с проби от слюнка от апартамента на Андрей, принадлежи на младия журналист.
Никой от задържаните обаче — двамата, които все още бяха в състояние да комуникират — не изглеждаше да знае нещо за петната или каквото и да е във връзка със Зандер, затова Бублански и групата му се съсредоточиха върху търсенето на още информация за жената, която била забелязана с Андрей. По това време медиите бяха изписали километрични колонки не само за драмата на Ингарьо, но и за изчезването на Андрей Зандер. И двата вечерни вестника наред със „Свенска Моронпостен“ и „Метро“ бяха отпечатали големи снимки на журналиста. Вече съществуваха догадки, че Андрей може и да е бил убит, и това би трябвало да подсили паметта на хората и да ги накара да си припомнят неща, които са изглеждали подозрителни. Но ставаше едва ли не обратното.
Показанията, които пристигаха и биваха оценявани като достоверни, бяха странно мъгляви и всички свидетели до един — освен Микаел Блумквист и пекаря от „Скансен“ — се чувстваха задължени да подчертаят, че не им се вярва жената да се е провинила в някакво престъпление. Всички, които се бяха натъквали на нея, бяха останали с изключително положително впечатление. Един барман — възрастен мъж на име Сьорен Карлстен, — който сервирал на жената и Андрей Зандер в ресторант „Парагало“ на „Йотгатан“, дори дълго се хвалеше колко добре познавал хората и категорично настояваше, че тази жена „не желаеше зло никому“.
— Беше жена от класа.
Беше какво ли не от класа, ако можеше да се вярва на свидетелите, и доколкото разбираше Бублански, щеше да се окаже крайно трудно да се сдобият с фоторобот. Всички, които я бяха видели, я описваха по различен начин, сякаш проецираха върху нея своите представи за жената мечта. Беше едва ли не смехотворно, а засега не разполагаха и със снимки от охранителни камери. Микаел Блумквист заяви, че жената несъмнено е била Камила Саландер, сестрата близначка на Лисбет, и действително се оказа, че някога бе имало такъв човек. Години наред обаче от нея нямаше и следа из регистрите, като да бе спряла да съществува. В случай че Камила Саландер беше жива, тя притежаваше нова самоличност и това не се харесваше на Бублански, преди всичко защото в приемното семейство, което бе оставила в Швеция, имаше два неизяснени смъртни случая, а извършените полицейски разследвания бяха незадоволителни и бъкаха от въпросителни и необследвани нишки.
Бублански изчете досиетата и се засрами за колегите си, които от някакъв респект към семейната трагедия дори не се бяха опитали да стигнат до същината на очевадния проблем, че както бащата, така и дъщерята бяха изпразнили банковите си сметки точно преди смъртта си, или пък че бащата през същата седмица, когато е бил намерен обесен, оставил недовършено писмо, което започвало с думите:
„Камила, защо е толкова важно за теб да съсипеш живота ми?“
Съществуваше обезпокоителен мрак около това лице, от което всички свидетели явно оставаха като омагьосани.
Сега часът беше осем сутринта и Бублански седеше в кабинета си в полицейското управление, отново потънал в стари разследвания, които се надяваше да хвърлят светлина върху хода на събитията. Знаеше много добре, че има сто други неща, с които не е успял да се заеме, затова подскочи както раздразнен, така и гузен, когато чу, че има посетител.
Беше жена, която Соня Мудиг бе изслушала, но която въпреки това настояваше да се срещне с него. Впоследствие Бублански се чудеше дали в онзи момент е бил особено възприемчив точно защото не бе очаквал друго освен нови проблеми и затруднения. Жената на вратата не беше висока, ала притежаваше осанка на кралица и тъмни очи, които го гледаха с лека меланхолия. Носеше сиво палто и червена рокля, наподобяваща сари, и навярно беше с десет години по-млада от него самия.