Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Така че не самото съдържание бе накарало Лисбет да свие юмруци в боксьорския клуб, а мислите, които бе породило, и споменът за видяното на планинския склон в ранното утро, когато двамата с Аугуст бяха клечали на тясната скална издатина, докато снегът се сипеше, а картечниците трещяха над главите им. Аугуст нямаше нито яке, нито обувки на краката, тресеше се от глава до пети и Лисбет с всяка секунда все по-добре осъзнаваше колко отчайващо бе положението им. Имаше дете, за което трябваше да се погрижи, и жалък пистолет като средство за самозащита, докато изчадията горе бяха въоръжени с автомати. Трябваше да ги изненада. Иначе тя и Аугуст щяха да бъдат заклани като агнета. Вслушваше се в стъпките на мъжете и посоката на изстрелите, а накрая и в тяхното дишане и в шумоленето на дрехите им.
Ала най-странното бе, че когато най-сетне съзря шанс, тя все пак се поколеба и остави съдбоносни мигове да изтекат, докато трошеше някаква съчка на издатината пред тях. Едва след това се изправи светкавично и се озова очи в очи с мъжете. Използва кратката милисекунда на изненада и стреля директно, два, три пъти. Отдавна знаеше, че подобни мигове оставят незаличим отпечатък в паметта, сякаш не само тялото и мускулите се напрягат, но и самата способност за възприемане.
Всеки отделен детайл изпъкваше с особена яснота и тя долавяше всяка промяна в пейзажа пред себе си като през увеличаваща леща на фотоапарат. Забеляза изумлението и страха в очите на мъжете, бръчките и неравностите по лицата и дрехите им, а разбира се, и оръжията, които те размахваха, стреляйки напосоки.
Но не гореописаното ѝ направи най-силно впечатление, а един силует в планината, който възприе само с ъгълчето на окото си. Сам по себе си той не представляваше заплаха, ала ѝ въздейства повече от мъжете, които бе застреляла. Силуетът принадлежеше на сестра ѝ. Лисбет щеше да я разпознае и от километър, макар да не се бяха виждали от години. Сякаш присъствието ѝ отравяше самия въздух. Впоследствие се запита дали не е трябвало да застреля и нея.
Камила се застоя твърде дълго и навярно бе непредпазливо от нейна страна изобщо да излиза на склона, ала най-вероятно не бе устояла на изкушението да види как екзекутират сестра ѝ. Лисбет си спомни как почти натисна спусъка и усети старият свещен гняв да думка в гърдите ѝ. Но се поколеба за половин секунда и повече не бе необходимо. Камила се хвърли зад един камък, а някакъв мършав образ изникна откъм верандата и започна да стреля. Тогава Лисбет скочи обратно на издатината и се втурна или по-скоро се хвърли към колата заедно с Аугуст.
Сега, когато бе тръгнала да се прибира от боксьорския клуб и си припомняше всичко това, Лисбет усети как тялото ѝ се напряга като пред нова битка. Порази я мисълта, че навярно не би трябвало да си отива у дома, може би направо трябваше да напусне страната за известно време. Но нещо друго я теглеше към компютъра и писалището — онова, което бе видяла пред мисления си взор под душа, преди да прочете есемесите от Камила, и което въпреки спомените от Ингарьо сега изпълваше мислите ѝ все повече и повече.
Беше уравнението, което Аугуст бе написал под образа на убиеца. То ѝ се бе сторило особено още от пръв поглед, а сега я караше да ускори ход и повече или по-малко да забрави за Камила. Уравнението изглеждаше така:
N = 3034267
Е: у2 = x3 – x – 20; P = (3,2)
В него нямаше нищо математически уникално или неповторимо, но и не това беше забележителното. Фантастичното бе, че Аугуст бе изходил от числото, избрано наслуки от нея, а после бе продължил да размишлява и бе развил значително по-добра елиптична крива от онази, която тя самата бе изписала на нощното шкафче, когато момчето отказваше да заспи. Тогава Лисбет не получи отговор, нито дори най-малката реакция, и си легна с убеждението, че Аугуст, точно както онези близнаци с простите числа, за които беше чела, не схваща нищо от математически абстракции, а е по-скоро сметачна машина за факторизиране на прости числа.
По дяволите… беше сбъркала. По-късно, докато бе будувал и рисувал в нощта, Аугуст явно не просто бе разбрал, ами бе усъвършенствал собствената ѝ математика, ето защо тя дори не свали ботушите си, нито коженото си яке. Просто се втурна към компютъра си и отвори криптирания файл от АНС заедно със своята програма с елиптичните криви.
После се обади на Хана Балдер.
Хана почти не беше мигвала, понеже не бе взела хапчетата си. При все това се чувстваше ободрена от хотела и обкръжаващата ги среда. Величественият планински пейзаж ѝ напомняше колко затворен живот бе водила. Сега ѝ се струваше, че напрежението бавно е започнало да намалява, както и че дори вкорененият в тялото ѝ страх е поотпуснал хватката си. От друга страна обаче, можеше и да е чиста проба пожелателно мислене, а и несъмнено се чувстваше някак изгубена в луксозната обстановка.