Онова, което не ме убива

— Майтапиш ли се?

— Тихо, казах. Това тук е повече от сериозно. Полицията вече разполага с рисунката на Аугуст и убиецът е заловен, ала възложителите му са на свобода и е невъзможно да се предвиди какво кроят. Налага се да напуснете жилището на мига. Аз самата си имам друга работа, но съм ви уредила шофьор, който да ви откара до „Арланда“. Може би изглежда леко чудат. Но иначе е окей. Викайте му Чумата. Разбрахте ли?

— Да, но…

— Абсолютно никакви но. По-добре ме слушай: по време на целия ви престой там не бива да използвате никакви кредитни карти, нито ще се обаждаш от телефона си, Хана. Уредила съм ти криптиран мобилен блекфон, в случай че се наложи да биете тревога. Моят номер е вече въведен в него. Всички разходи в хотела са за моя сметка. Ще получите 100 000 крони в брой за непредвидени разноски. Някакви въпроси по темата?

— Звучи безумно.

— Не.

— Но откъде имаш средства?

— Имам средства.

— Ние как бихме…

Хана не можа да продължи. Изглеждаше съвсем объркана и сякаш не знаеше какво да мисли. Внезапно обаче зарида.

— Как бихме могли да се отблагодарим? — успя да изрече тя.

— Да се отблагодарите?

Лисбет повтори думите ѝ, сякаш бяха нещо съвсем непонятно, а когато Хана тръгна към нея с протегнати ръце, тя отстъпи назад и отвърна, отправила поглед към пода на антрето:

— Стегни се! Ще се стегнеш и ще спреш с каквото там се нагълтваш, таблетки или каквото и да е. Можеш да ми се отблагодариш по този начин.

— Разбира се, абсолютно…

— И ако на някого му хрумне, че Аугуст трябва да влезе в дом или институция, ще отвърнеш на удара здраво и безпощадно. Ще се целиш в най-слабото им място. Ще се държиш като воин.

— Като воин?

— Точно. Никой няма…

Лисбет замълча и ѝ мина през ума, че това далеч не бяха блестящи думи за сбогом. Но щяха да свършат работа. Обърна се и пое към входната врата. Не направи много крачки. Аугуст пак замърмори и сега се чу какво казва:

— Не отивай, не отивай… — мънкаше той.

Лисбет не разполагаше с подходящ отговор и на това. Само отсече:

— Ще се справиш — после добави, сякаш говореше на себе си: — Благодаря за писъка тази сутрин.

Настъпи миг тишина, Лисбет се чудеше дали да не изрече още нещо, но се отказа, обърна се и се изниза през вратата. Зад гърба ѝ Хана се провикна:

— Не мога да опиша какво означава това за мен!

Лисбет обаче не чу и думичка. Вече търчеше надолу по стълбите към колата си на „Туршгатан“. Когато излезе на Вестербрун, Микаел Блумквист се обади на редфона ѝ и ѝ каза, че АНС са надушили следите ѝ.

— Предай им, че и аз съм надушила техните — промърмори в отговор.

После отпраши към дома на Рогер Винтер и успя да го уплаши до смърт. След това се прибра у дома и седна с криптирания файл от АНС, без да се приближи и на йота до някакво решение.