Онова, което не ме убива

— Ти как си? — попита той.

— Окей.

— Невредима?

— Като цяло.

Микаел си пое дълбоко дъх.

— Хакнала ли си интранета на АНС, Лисбет?

— Да не си говорил с Ед Неда?

— Това не мога да го коментирам.

Не можеше да го коментира дори с Лисбет. Защитата на източника за него беше свещена.

— Значи, Ед все пак не е толкова тъп — рече тя, сякаш той беше казал нещо съвсем друго.

— Значи, си го направила.

— Възможно е.

Микаел усети, че му се ще да я нахока и да попита какви, по дяволите, ги върши. Но се сдържа и каза само:

— Готови са да те оставят на свобода, стига да се срещнеш с тях и да разкажеш точно как си извършила проникването.

— Предай им, че и аз съм по следите им.

— Какво искаш да кажеш?

— Че разполагам с повече, отколкото си мислят.

— Окей — отвърна Микаел замислено. — Но дали не би се съгласила да се срещнеш с…

— Ед?

По дяволите, помисли си Микаел. Та нали Ед сам искаше да се разкрие пред нея.

— Ед — повтори той.

— Нахакано копеле.

— Доста нахакано. Но би ли се съгласила да се срещнеш с него, ако уредим гаранции, че няма да те заловят?

— Не съществуват подобни гаранции.

— Ще бъде ли окей, ако се свържа със сестра си, Аника, и я помоля да те представлява?

— Имам си друга работа — заяви тя, сякаш не желаеше да обсъждат повече темата, и тогава той не се сдържа:

— Тази история, с която сме се заели…

— Какво за нея?

— Не знам дали я схващам изцяло.

— Какъв е проблемът? — попита Лисбет.

— Като начало недоумявам защо Камила внезапно се появи след всичките тези години.

— Допускам, че е чакала сгоден случай.

— Какво имаш предвид?

— Сигурно е знаела, че ще се завърне, за да си отмъсти за онова, което причиних на нея и Зала, но е искала да изчака, докато заякне на всички равнища. Нищо не е по-важно за Камила от силата и сега, най-ненадейно, трябва да е съзряла възможност, сгоден миг да удари с един куршум два заека, поне така предполагам. Може да я попиташ следващия път, когато пийнете по чашка заедно.

— С Холгер ли си говорила?

— Бях заета.

— Но все пак тя не успя. Ти се справи, слава на бога — продължи Микаел.

— Справих се.

— Но не се ли тревожиш, че ще се върне всеки момент?

— Мина ми през ума.

— Окей, добре. И знаеш, че двамата с Камила така и не сме правили нищо повече от това, да изминем кратка отсечка по „Хурншгатан“, нали?

Лисбет не отговори на въпроса.

— Познавам те, Микаел — каза само. — А сега си се срещнал и с Ед. Предполагам, че ще трябва да се пазя и от него.

Микаел се поусмихна под мустак.

— Да — отвърна. — И май че имаш право. Няма да му се предоверяваме. Дори се страхувам да не се превърна в неговия полезен идиот.

— Не ми звучи като роля за теб, Микаел.

— Не, точно затова бих искал да узная до какво си се добрала по време на атаката.

— До маса обезпокоителна гнусотия.