Жълтите очи на крокодилите

Жозиан бавно се отдръпна. Не й хареса особено току-що чутото.

-    Защото не смяташ да й признаеш, когато се разбере, че съм бременна, така ли? Смяташ да я оставиш с подозренията й?

Марсел пламна като божур, уличен в явна подлост.

-    Съвсем не, душко, съвсем не... Просто се нуждая от малко време, за да се организирам! С нея съм като с вързани ръце.

-    Така значи. От колко време си приказваме за това дете, а ти все още не си се организирал, както се изразяваш?

-    Няма да седна да те лъжа, душко, много ме е шубе. Не знам как да подхвана работата, как да я отстраня, без да се втурне да ми отмъщава и да ми сервира подли номера.

-    Ходи ли при нотариуса?

-    Страхувам се да му кажа, за да не я предупреди. Много са близки двамата, ще знаеш, тя често го посещава.

-    Значи нищо не си направил? Ама съвсем нищичко? Омайваш ме, дрънкаш ми по цял ден за ангелчето, а не си отлепяш задника от стола да се задействаш.

-    Ама ще го направя, душко, ще го направя, щом се наложи. Обещавам ти, ще бъда на висота!

-    На висотата на дребнавата си душа? Не е нужно да се преста-раваш, виж се, вече пълзиш по мокета!

Жозиан се надигна, приглади смачканата си рокля, изпъна я горе, грабна дамската си чанта и заяви, посочвайки театрално с ръка бюрото и стаята:

-    Погледни ме добре, Марсел Гробз, защото повече няма да ме видиш. Отказвам се, отлитам, стопявам се в атмосферата. Няма смисъл да изпращаш да ме следят, отивам си, махам се веднъж завинаги! Да ти кажа, че ми досаждаш, ще прозвучи прекалено нежно, отвратена съм от подлостта ти.

-    Душко, обещавам...

-    Колко време стана, откакто получавам само обещания! Откакто те познавам, само това ми сервираш. Задръсти ми се хранопроводът от обещания. Повръща ми се. Не ти вярвам вече, Марсел...

Тя се наведе, грабна пътната чанта и потропвайки решително с високите си токчета, напусна фирмата на Марсел Гробз на 22 октомври точно в единайсет часа и петдесет и осем минути.

Не спря да поздрави Рьоне.

Не спря да се разцелува с Жинет.

Не въздъхна, минавайки покрай глицинията.

Не се обърна, след като мина през портала и излезе на улицата.

„Ако забавя крачка - каза си тя, загледана право напред, - няма да се махна никога.“

След вечерята Александър заведе Зое в скривалището си.

То беше в малък нормандски гардероб, който баща му бе купил от един вехтошар в Сен Валери ан Ко. Бяха ходили дотам тримата семейно. Баща му имаше среща с клиент англичанин на малкото нормандско пристанище. Англичанинът го чакаше на корабчето си. След няколко часа, прекарани на борда, поеха покрай брега на разходка. Спряха при един търговец на стари вещи. Александър запре-листва разни стари комикси, а родителите му потънаха в задната част на дюкяна с надеждата да изровят някоя забравена картина. Така и не откриха, но за сметка на това баща му се влюби в нормандското гардеробче. Майка му не го искаше, твърдеше, че мямп-ло да подхожда на мебелите им, щяло да е не на място, щяло да стои направо ужасно... „Сега никой не купува нормандски гардероби, Филип!“ Баща му обаче настоя: „Толкова малки вече няма никъде, във всеки случай аз не съм виждал, ще го сложа в кабинета си, няма да ти се натрапва и съвременните мебели ще изпъкват по-ярко, харесва ми да смесвам стиловете, знаеш го, а и ще внесе нотка на топлота, ще събуди спомени за буржоазни семейства, нали и самите ние сме буржоазно семейство?“