Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
„Създал съм чудовище“ - каза си Филип. Установи го, без да изпита болка. По това се разбира, че любовта си е отишла - когато вече не боли. Наблюдаваш доскоро любимия обект с хладнокръвен поглед, установяваш, че е такъв или онакъв, и си казваш: не мога да го променя. Променил съм се аз. И това е краят. Окончателен и безвъзвратен. Чувството, което го владееше в момента, беше чувство на отвращение, примесено с неясен гняв. Години наред беше обсебен от нея и имаше една-единствена цел: да й хареса, да й вземе акъла, да стане най-известният адвокат в Париж, във Франция, адвокат с международна известност. Започна да колекционира произведения на изкуството, ръкописи, да финансира балетни и оперни спектакли, основа фонд в помощ на културата... За да се гордее тя с него. Да се гордее, че е госпожа Филип Дюпен. Разбираше, че тя не уважава парите - Шефа й бе давал тожова пари, кожото бе искала. Тя искаше да твори. Да пише, да рисува, да дирижира, без значение! Просто да й признаят, че има талант. И той й предостави палитра от таланти. Вярваше като истински наивник, че за да се чувства щастлива, й е достатъчно да е до него, докато той избира картина или финансира постановка. Мечтаеше тя да го придружава на международните изложения на модерното изкуство, да присъства на сбирките, на които се четяха ръкописи на театрални пиеси, да му помага в избора, да присъства на репетициите. Отначало тя го правеше, но скоро загуби интерес. Не отдаваха почит на нея, а на парите, на името и на вкуса на съпруга й.
Обгърна с поглед стаята, всяко произведение на изкуството. „Това е историята на нашата любов. На моята любов - поправи се той, - защото тя не ме е обичала. Харесвала ме е. Ценила ме е. Лъжите й успяха там, където любовта ми се провали. Вече не я обичам и не искам да продължавам с преструвки. За оцеляването на двойката е по-добре да има две красиви лъжи, отколкото две грозни истини.“ Краят беше настъпил. Оставаше му да уреди още нещо и щеше да си тръгне. По грандиозен начин. Малко смешен наистина, но пък грандиозен. Щеше да организира бляскав завършек. „Това ще бъде моето произведение на изкуството!“
Отново погледна последната вестникарска изрезка. Статия, която не говореше за нея, а за филмовия фестивал в Ню Йорк. Беше подчертала с жълта химикалка името Габор Минар. Почетен гост на фестивала, на който щяха да прожектират последния му филм, „Цигани“, спечелил награда на фестивала в Кан. Дойдохме си на думата, каза си Филип: Габор Минар... Вечният Габор Минар, замръзнал в неизменната си поза на чудат и пламенен режисьор. С физиономията му на бунтар непукист, със задъхания ритъм на филмите му. За него твърдяха, че е изтръгнал седмото изкуство от унеса на специалните ефекти. Че съумял да върне на киното смисъла и богатството му. На снимката той се усмихваше, косата му влизаше в очите, яката на ризата му бе артистично разкопчана. Филип рязко затвори папката, хвърли поглед на часовника, беше късно да звъни на Джони Гудфелоу. Ще му се обади утре.
Ирис се прибра вечерта със списание „Експрес“ в ръка.
- Четвърто място в класациите! За петнайсет дни. Обадих се на Серюрие, пускат по четири хиляди и петстотин екземпляра дневно. Без да броим първоначалния тираж. Представяш ли си? Всеки ден четири хиляди и петстотин души си купуват книгата на Ирис Дюпен! Ще оглавя класацията. Обзалагам се, че следващата седмица ще съм на първо място! А ти ме питаш дали си заслужавало да ми обръснат главата на живо пред всички! - разсмя се и целуна списанието. - Трябва да живеем в крак с времето, скъпи. А времето на трубадурите отдавна е отминало! Бързо, Кармен, бързо слагай масата, гладна съм като вълк.
Очите й горяха с жълтеникав твърд пламък, който прогаряше списанието в ръката й. Тя го остави на масата, обърна се към него, учудена от мълчанието му, усмихна му се и наклони глава в очакване на поздравленията. Той вежливо се поклони и я поздрави.
Жозефин разтърка очи и си каза, че не сънува: седналата насреща й жена в автобус № 163 четеше нейния роман. Четеше с огромно увлечение, приведена над книгата, обръщаше страниците много грижливо, изчитайки внимателно ред по ред, сякаш се опасяваше да не пропусне нещо. Наоколо хората се движеха, говореха по джиесемите, кашляха, подвикваха си през главата й, тя не помръдваше. Четеше.