Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Смаяна, Жозефин не я изпускаше от поглед. „Смирената кралица“ в автобус № 163!
Значи беше истина онова, което пишеха по вестниците - книгата й се продава като топъл хляб. Отначало не й се вярваше. Дори си беше помислила, че Филип я изкупува. Но фактът, че видя с очите си романа в рейс 163, доказваше успеха.
Всеки път, когато прочетеше положителен отзив, й идваше да кресне победоносно, да се смее до сълзи, да подскача като кенгуру. Хукваше при Шърли. Единственото място, където необезпокоявана можеше отприщи радостта си. „Продава се, Шърли, книгата се продава, написала съм бестселър! Представяш ли си, аз, никому неизвестната научна сътрудничка с мизерната заплата, със скучните прашни лекции, малката загубенячка, която нищо не разбира от живота! Като за първи опит е направо страхотно!“ Шърли подвикваше „оле“ и двете се впускаха във вихрено фламенко. Веднъж Гари ги изненада. Мигом спряха, зачервени и задъхани.
Постепенно, с течение на времето, я обзе чувство на огромна празнота. Усещането, че е ограбена, насилена, използвана. Омърсена. Ирис беше запълнила цялото пространство. Ирис се усмихваше отвред. Сините очи на Ирис я дебнеха от всяка будка за вестници и списания, Ирис говореше за терзанията на писателя, за самотата, за XII век, за свети Бенедикт. Как се е родила идеята да разкаже тази история? Като влязла в катедралата „Сакре Кьор“ в една меланхолична вечер. Докато съзерцавала статуята на красивата светица с нейното нежно лице, в ума й сякаш се появила историята. А идеята да я нарече Флорин? Правех торта със сина си и тъкмо сипвах от брашното „Франсин“ в купата. Франсин-Флорин-Франсин-Флорин!“ Жозефин слушаше смаяна. Откъде й хрумваха подобни неща? Един ден дори я чу да споменава как Бог я дарил с вдъхновение, така обясни лекотата на изказа. „Аз не пиша, диктува ми се.“ Жозефин се тръшна на столчето до мивката. „Е наистина прекали, каква наглост!“
Отвори остъклената врата към балкона и погледна към звездите. „Това вече е прекалено, не издържам! Достатъчно ми е тежко да я гледам как позира, как си присвоява Флорин, сега посяга и към вас! На мен какво ми остана? Да лапам мухите? И откъде е разбрала, че си говоря с вас? Никога не съм й казвала, или май веднъж... Граби всичко! Вампир.“
Вечерта, когато бе видяла жената в рейса да чете книгата, тя звънна на вратата на Шърли. Никой не отвори. Прибра се вкъщи и намери бележка от Зое: „Мамо, ще спя у Александър, Кармен ще дойде да ме вземе. Ортанс ми каза, че ще излиза тази вечер, не се притеснявай, обичам те, Зое.“
Беше сама. Стопли си изостаналото парче киш по лотарингски, добави две листа маруля и загледа как се смрачава. Тъжно, толкова тъжно.
Когато падна мрак, бутна остъклената врата на балкона и вдигна глава към небето.
- Татко - осмели се да прошепне, - татко? Чуваш ли ме? - и продължи с тънко детско гласче: - Не е честно... Защо тя винаги е най-напред, кажи ми? Пак ме избута на заден план, за пореден път. Когато бяхме малки и ни правеха снимки, мама винаги настояваше Ирис да се вижда най-добре. Очите на Ирис, прическата на Ирис, „свий се малко, Жо, не виждам цялата рокля на Ирис“.
„Престъпница, ти си престъпница“ - чуваше гласа на баща си. Силната му прегръдка, соленият вкус на кожата или на сълзите му, широките му крачки. Отнасяше я, сякаш за да я спаси. „Бяхме на плажа, беше лято, излизах от морето, плюех вода, давех се, очите ми смъдяха, плачех, плачех... После, спомням си, той престана да спи заедно с мама в тяхната стая. После се криеше зад кръстословиците, нескопосните си каламбури и дървената си лула. И после умря. Гушна букета, ритна камбаната... - тя тихо се засмя. - Щеше да оцениш тези изрази, татко! Татко, татко - пропя в тъмнината. Някой ден ще открия липсващата частичка от пъзела. Някой ден ще разбера. А дотогава ти благодаря, мили татко, за този успех. Донесе ми утешение. Престанах да се страхувам. А това е важно. Вече не се чувствам застрашена. Сигурно се гордееш с мен, защото ти знаеш, че аз написах книгата.“
Тя въздъхна - едно бе сигурно, имаше още много да учи. Човек си мисли, че е спечелил, когато е победил веднъж, но винаги има следваща победа, за която трябва да се бори. „Преди животът ми беше простичък. Сега много се усложни. Или може би преди не съм живяла...“
Тя отново вдигна глава. Вече не изпитваше гняв.
Протегна ръце към небето, изпрати цялата си радост, цялата си любов на звездите. Не завиждаше на Ирис. „Ирис знае, че аз съм написала книгата. Знае го. Красивата й слава се крепи на лъжа.“