Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Останалите две лица, на които се бяха натъкнали край вилата на Ингарьо, също бяха идентифицирани с помощта на пръстови отпечатъци; това бяха Денис Уилтън, стар гангстер от МК „Свавелшо“, лежал зад решетките както за грабеж в големи размери, така и за нанасяне на тежки телесни повреди, и Владимир Орлов, руснак, осъждан в Германия за сводничество и чиито две съпруги бяха починали при злощастни, съмнителни обстоятелства. Никой от тези мъже засега не бе обелил и дума относно случилото се или изобщо за каквото и да било, а Бублански не хранеше и кой знае какви надежди, че ще го сторят на по-късен етап. Подобни момчета нямат обичая да се разбъбрят по време на полицейски разпити. Такива бяха правилата на играта.
Онова, което наистина не допадаше на Бублански, бе усещането, че мъжете бяха просто войници, чиито командири са свързани с високите етажи на властта както в Русия, така и в САЩ. Бублански нямаше проблем с това, че един журналист бе по-добре осведомен по въпросите на разследването му от него самия. В това отношение не страдаше от излишна гордост. Искаше само да научи повече и с благодарност приемаше информация, независимо от кого идваше тя. И все пак дълбокото прозрение на Микаел Блумквист по случая напомняше на Бублански за собствените им недостатъци, за изтичането на информация по време на разследването и за опасността, на която бяха изложили момчето. Яростта му по този повод никога нямаше да се уталожи и може би тъкмо затова го гнетеше толкова обстоятелството, че шефката на тайната полиция, Хелена Крафт, така настоятелно се мъчи да се свърже с него, а и не само тя. ИТ момчетата от Кралската криминална полиция също, както и главният прокурор Рикард Екстрьом наред с професор от Станфорд на име Стивън Уорбъртън от Машинния научноизследователски институт, който според Аманда Флуд искал да съобщи за „значима опасност“.
Бублански се безпокоеше от това и от още хиляда други неща. В допълнение на вратата му се почука. Беше Соня Мудиг, която имаше уморен вид и изобщо не беше гримирана. Лицето ѝ изглеждаше някак ново и голо.
— И тримата ни задържани са в операционната зала — каза тя. — Ще мине известно време, преди да можем пак да ги разпитаме.
— Искаш да кажеш да се опитаме да ги разпитаме.
— Да, може би. Но всъщност успях да си побъбря с Лебедев. Беше в съзнание за малко преди операцията.
— И какво каза той?
— Че искал да говори със свещеник.
— Защо понастоящем всички откачалки и убийци са вярващи?
— Докато всички разумни стари комисари се съмняват в своя Бог, а?
— Е, да!
— Лебедев обаче изглеждаше и примирен, а това е добър знак, струва ми се — продължи Соня. — Когато му показах рисунката, той само махна с ръка опечалено.
— Значи, не се е опитвал да твърди, че е измислица?
— Просто затвори очи и заприказва за своя свещеник.
— Разбра ли се какво иска онзи американски професор, който звъни постоянно?
— А… не… той настоява да разговаря с теб. Мисля, че се касае за научната работа на Балдер.
— Ами младият журналист, Зандер?
— Тъкмо за него искам да говорим. Имам лошо предчувствие.
— Какво знаем?
— Че е работил до късно и е изчезнал, минавайки покрай асансьора „Катарина“ късно вечерта в компанията на красива жена с червеникаворуса или тъмноруса коса и скъпи, необикновени дрехи.
— Това не бях го чувал.
— Едно момче ги е видяло, пекар от „Скансен“ на име Кен Еклунд, живее в сградата, където се помещава редакцията на „Милениум“. Сторило му се, че изглеждали влюбени или най-малкото Зандер изглеждал така.
— Значи, искаш да кажеш, че може и да е било някакъв вид клопка с примамка?
— Не е немислимо.
— Ами онази жена, дали случайно не е същото лице, забелязано и на Ингарьо?
— Тъкмо проверяваме това. Безпокои ме обаче фактът, че изглежда са били на път към Стария град.
— Разбирам.
— Но не само защото прихванахме сигналите от мобилния телефон на Зандер в Стария град. Орлов, онази гад, дето само плюе по мен, щом се опитам да го разпитам, притежава апартамент на „Мортен Троцигс гренд“.
— Били ли сме там?
— Още не, на път сме. Току-що го узнахме. Апартаментът е записан на името на една от фирмите му.