Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Дори щеше да плати за пътуването и хотелската си стая сам. Навярно изпитваше вина. При всички положения го изпълваше добро чувство към момчето, а и със сигурност се бе разбудило любопитството му на учен. Савант, който едновременно рисува с фотографска прецизност и факторизира прости числа. За свое собствено изумление професорът дори взе решение да пренебрегне Нобеловата вечеря. Младата жена го бе лишила от здравия му разум.
Хана Балдер седеше в кухнята на „Туршгатан“ и пушеше. Имаше чувството, че не е правила нищо друго, освен да виси там и да бълва дим със свит стомах. Определено бе получила необичайно много подкрепа и съдействие, но това нямаше чак такова значение, понеже бе изяла и необичайно много пердах. Ласе Вестман не понасяше тревожността ѝ. Навярно смяташе, че така краде от собственото му мъченичество.
Непрекъснато избухваше в крясъци: „Дори за хлапето си ли не можеш да отговаряш?“, и често размахваше лапи или я подхвърляше из апартамента като парцалена кукла. Сто на сто и сега щеше да пощурее. С едно невнимателно движение бе разляла кафе върху културната страница на „Дагенс Нюхетер“ точно когато Ласе изразяваше огорчението си от една театрална рецензия, която намираше за твърде добронамерена към някои недолюбвани от него колеги.
— Какво, по дяволите, правиш? — изсъска той.
— Извинявай — рече тя бързо. — Сега ще го подсуша.
По ъгълчетата на устата му позна, че това няма да е достатъчно. Разбра, че ще я удари, преди той самият да го осъзнае, затова беше толкова добре подготвена за плесницата му, че не обели и дума, дори не помръдна глава. Само усети как очите ѝ се насълзяват, а сърцето ѝ се разтуптява, но всъщност не беше заради удара. Шамарът бе просто задвижващият фактор. Тази сутрин бе провела разговор, толкова объркващ, че въобще не го беше разбрала: Аугуст бил намерен и пак изчезнал, „навярно“ бил невредим, „навярно“. Хана дори не разбираше много или малко трябва да се разтревожи от известието.
След това часовете се бяха заредили, без да се случи нищо, изглежда, и никой не знаеше нищо повече. Изведнъж тя се изправи, без да я е грижа дали ще изяде още един шамар. Отиде в дневната и чу пъхтенето на Ласе зад гърба си. На пода още се въргаляха листовете за рисуване на Аугуст, а навън виеше линейка. По стълбището се чуха стъпки. Дали някой идваше насам? На вратата се позвъни.
— Не отваряй. Това е просто някой шибан журналист изсъска Ласе.
Хана и не искаше да отваря. Но трябваше. Може би от полицията искаха да я разпитат още веднъж, а може би, може би сега знаеха повече, нещо хубаво или лошо. Отиде до вратата и в този миг си спомни за Франс.
Спомни си как бе стоял там отвън, когато дойде да вземе Аугуст. Спомни си очите му и факта, че бе обръснал брадата си, както и собствения си копнеж по стария живот преди Ласе Вестман, когато телефоните звъняха, когато предложенията за работа валяха, а страхът още не бе забил ноктите си в нея. После бутна вратата, без да сваля веригата и първо не видя нищо; само асансьора и червеникавокафявите стени. После през нея сякаш премина ток и за миг изобщо не повярва на очите си. Та това наистина беше Аугуст! Косата му беше сплъстена, дрехите мръсни. На краката си имаше чифт прекомерно големи гуменки и все пак я гледаше със същото сериозно, неразгадаемо изражение, както обикновено, и тогава тя изтръгна веригата и отвори. Не беше очаквала Аугуст да се появи самичък, но въпреки това подскочи при вида на застаналата до него млада, жилава жена в кожено яке, с драскотини по лицето и пръст в косата. Жената се бе втренчила в краката си. В ръката си държеше голяма пътна чанта.
— Дойдох, за да ти върна сина — каза тя, без да вдига очи.
— Божичко! — възкликна Хана. — Божичко!
Не бе способна да изрече нищо друго и няколко секунди стоя на прага като вцепенена. После раменете ѝ се разтресоха. Свлече се на колене и въобще не я беше грижа, че Аугуст ненавижда прегръдките. Обгърна го с ръце и занарежда „момчето ми, момчето ми“, докато в очите ѝ не избиха сълзи, а най-странното беше, че Аугуст не само я остави просто да си продължава, ами сякаш се канеше да каже нещо, като че ли на всичкото отгоре се беше научил и да говори. Ала не успя да го стори. На вратата се показа Ласе Вестман.
— Какво, по дяволите… а, ето го и него — изсъска той и сякаш се готвеше да продължи с побоя.
Но внезапно се развесели. Беше блестящо актьорско изпълнение. За секунда си възвърна онова излъчване, което впечатляваше жените.