Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Историята продължаваше от юни месец. От юни досега тя поддържаше у него илюзията как ще прекарат цяла нощ заедно, как ще го остави да я разсъблече бавно, бавно, да я гали... Четирите съботи и недели на юли бе прекарал в Довил заради нея. Бъркаше се, за да плаща всичките й прищевки, плащаше сметките на приятелите й и ето сега играта на котка и мишка се бе пренесла в Париж. Щом сметнеше, че вече му е в ръцете, тя отново му се изплъзваше и го пращаше да пасе трева. Той се ругаеше: „Тъпак, цар на тъпаците, тя те прави на хахо, не си ли даваш сметка! Размеква те, когато иска да й купиш нещо! Какво ти е позволила досега? Нищо и половина! Единствено целувки и малко пипане. Всеки път, когато ръката ми слиза по-надолу, надига страхотен вой! Да ходи с мен по модните ресторанти - да, да разграбва магазините, да яде сладолед, да ходи на кино - да, но за другото ми хлопва вратата под носа! Пълна мизерия. Ако взема да си водя сметка за всичките парцалки, които ме кара да й купувам, мобилните, които непрекъснато губи тук и там, модните джаджи, от които веднага й писва и ги хвърля, понеже я мързи да прочете упътването и да разбере как действат, ще излезе, че пилея пари на вятъра! Никоя мадама не се е отнасяла с мен по този начин. Никоя! Обикновено ми лижат подметките. А сега тя си бърше патъците в крачолите на панталона ми, размазва блясъка си за устни по седалката на колата ми, лепи си дъвката в жабката и удря по капака с чантата си от „Диор“, ако нещо не й е по вкуса!“ Огледа се в огледалото за обратно виждане и се попита с какво е заслужил такова нещо. Няма вид на страшилище, не е дърт, по-скоро е як мъж, а тя буквално не го забелязва! Въздъхна и запали колата.
Сякаш прочела мислите му, Ортанс се обърна и преди да изчезне зад ъгъла, му изпрати въздушна целувка, развяла гъстата си коса. Той мигна с фаровете в отговор и изчезна, свистейки с гумите, сякаш да си го изкара на тях.
„Колко е лесно да въртиш мъжете на пръста си! Глупостта на любовното желание! Тиранията на чувството! До един се хвърлят в него като в дълбоки бездни и на всичко отгоре се фукат! Дори дъртаци като Шавал! Проси си удоволствието, трепери, досадно хленчи. А е на трийсет и пет години все пак! - разсъждаваше Ортанс. -Би трябвало да има известен опит. Ама не! Тресе се като желе. Достатъчно беше да му даде някакво мъгляво обещание или да запретне малко по-нагоре полата, да покаже голо бедро, и ето го, мърка като дърт беззъб котарак. Дали да преспя с него, или не? Истината е, че не ми се ще, но пък има опасност да му писне. И тогава край на веселбата. Бих искала да го направя, но поне нещо да трепне в мен все пак. Особено първия път. С Шавал би било съвсем меркан-тилно. Още повече че е ужасна лепка, което си е отблъскващо, откъдето и да го погледнеш!“
Налагаше се да се преоблече, преди да се прибере. В стаичката, където се пазеха препаратите за миене и поддръжка на стълбището. Изхлузи минижупа, обу си дънките, дебелия пуловер върху тениската, която откриваше пъпа й, изтри грима и отново се превърна в момиченцето на мама. „Каква тъпачка е тя, нищо не подозира!“ Отмести кутия с препарат, за да скрие дрехите си, и зърна някакъв вестник, в който на първа страница се мъдреше лицето на леля й, увенчано със заглавие „Преди и след - роди се звезда“. Под него снимка на Ирис с дългата й коса и още една с коса на венец ала Жана д’Арк и текст: „Просто следвах съветите на Андре Жид, отправени към един начинаещ писател...“ Ортанс подсвирна от възхищение.
Беше готова да се качи вкъщи, но се сепна: все още държеше чантата на „Колет“ със сакото „Прада“ в нея!
След секунда колебание реши да откъсне етикета и да каже, че си го е купила на битака в Коломб миналия уикенд.
Бяха се спрели под сянката на голямата акация и Антоан наблюдаваше крокодила, който лежеше пред тях. Животното се топлеше на слънцето с премрежени очи. Огромно, отблъскващо, лъщящо. „Какво си ти бе? - каза си той с раздразнение. - Спомен за динозавър? Дънер с жълти процепи? Бъдеща дамска чанта? Защо ме гледаш нагло с присвити очи? Не ти ли стига, че ежедневно ми тровиш живота?“
- О, виж колко е сладък! - се провикна Милен, застанала да него. - Пече се на слънце, спокойно излегнат. Иде ми да го гушна!
- И ще те разкъса с осемдесетте си зъба!
- Няма такова нещо... И той ни наблюдава. Интересни сме му. Научих се да ги обичам, да знаеш! Вече не се страхувам от тях...
„А пък аз ги ненавиждам!“ - помисли си Антоан и стреля във въздуха да го прогони. Животното не шавна, лежеше и сякаш наистина му се усмихваше. Откакто крокодилите се бяха разбунтували и след смъртта на двамата китайци Антоан не мърдаше никъде невъоръжен. Носеше пушката си на рамо, а патроните в джобовете на бермудите. Така си припомняше доброто старо време при „Гънман & Ко“, когато всичко вървеше по мед и масло, а хищниците бяха примамливи цели за милиардерите безделници.