Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Но също и за вас.
— Точно така, защото се оказа, че нашите съмнителни момчета — преди всичко двама мастити шефове от промишления шпионаж, впрочем наричат се Йоаким Баркли и Браян Абът, после ще ти дам всички подробности, — та тези пичове и техните подчинени получават помощ от Екервалд и бандата му, а на свой ред им съдействат чрез следене в голям мащаб. „Солифон“ посочва къде се крият големите иновации, а нашите проклети идиоти измъкват чертежите и техническите детайли.
— И инкасираните пари невинаги попадат в държавната хазна.
— Още по-лошо, друже. Ако вършиш такива неща като държавен служител, ставаш адски уязвим, особено при положение че Екервалд и неговата банда помагат и на закоравели престъпници, макар отначало може и да не са знаели, че са закоравели.
— Но са били такива?
— О, да, при това не са били идиоти. Разполагали са с хакери на такова ниво, че бих си мечтал да ги вербувам, а самата им професия е била използването на информация, та сигурно можеш да разбереш какво се е случило: като са осъзнали с какво се занимават нашите момчета в АНС, им станало ясно, че държат в ръчичките си златната кокошчица.
— Били в положение да изнудват.
— Смятай какво преимущество е това, и те, разбира се, се възползват от него в максимална степен. Та нали нашите момчета не само са крали от големи концерни, ами са плячкосвали и малки семейни фирмички и самотни новатори, които се борят за оцеляването си. Изобщо не би било красиво това да излезе наяве, така че възниква крайно неблаговидно положение, в което нашите пичове се виждат принудени да помагат не само на Екервалд и бандата му, ами и на престъпниците.
— Имаш предвид Паяците?
— Именно. И може би за известно време всички страни са доволни. Това си е биг бизнес и всички си напълнят джобовете. Но ето че в сюжета се появява един скромен гений, един професор Балдер, който души наоколо със същата проницателност, с която върши всичко останало, и по този начин узнава за дейността или поне за част от нея. Тогава, разбира се, всички се изплашват до смърт и осъзнават, че нещо трябва да се направи. Тук не ми е съвсем ясен целият процес по вземане на решенията, но допускам, че нашите момчета се надяват да им се размине само със съдебни процедури, с боботене и заплахи от страна на адвокатите. Ала няма да им се размине, не и докато седят в една лодка с бандитите. Паяците предпочитат насилието и на един по-късен етап въвличат нашите момчета в плановете си, за да ги привържат още по-здраво към себе си.
— Божичко!
— Именно, но това е само един малък цирей в нашата организация. Огледахме останалата дейност и тя…
— Със сигурност е образец на високия морал — сряза го Микаел. — Но за това не давам и пет пари. Тук става въпрос за хора, на които не им мигва окото пред нищо.
— Насилието си има собствена логика. Започнатото трябва да се довърши. Ала знаеш ли кое е забавното в цялата работа?
— Не виждам нищо забавно.
— Тогава парадоксалното: че нямаше да узная за това, ако в интранета ни не беше проникнала хакерка.
— Още една причина да я оставите на мира.
— Така и ще направя, само да ми разкаже как го е извършила.
— Защо е толкова важно?
— Никой няма да ми хаква системите повече. Искам да знам точно как го е сторила, за да мога да предприема съответните мерки. После ще я оставя на мира.
— Не знам колко струват обещанията ти, но има нещо друго, над което се замислих — продължи Микаел.
— Казвай!
— Спомена двама мъже, Баркли и Абът, нали така? Толкова ли си убеден, че нещата спират на тяхното ниво? Кой е шефът на промишления шпионаж? Трябва да е един от най-високопоставените при вас, нали?
— За съжаление, не мога да ти кажа името му. Засекретено е.
— Предполагам, че ще трябва да се примиря.
— Ще се наложи — заяви Ед непоклатимо и в този миг Микаел забеляза, че колоните автомобила потеглят.
Глава 28.
Следобедът на 24 ноември
Професор Чарлс Еделман стоеше на паркинга на Каролинския институт и се чудеше в какво, по дяволите, се бе замесил. Ангажирал се беше с проект, който щеше да го принуди да отмени цяла поредица срещи, лекции и конференции.
При все това се чувстваше странно въодушевен. Беше омагьосан не само от момчето, а и от младата жена, която изглеждаше така, сякаш се връщаше право от сбиване в някоя уличка, но караше ново беемве и говореше с леденостуден авторитет. Без дори да го съзнава, той бе отвърнал с „да, окей, защо не?“ на нейните въпроси, макар очевидно това да беше както неразумно, така и прибързано, и единствената трохичка самостоятелност, която бе проявил, се изразяваше в отхвърлянето на всички предложения за възнаграждение.