Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Та нали бил „сериозен човек“. Събудил се смешно рано, каза, и останал да си лежи, заслушан в „тишината и спокойствието“. Точно преди четири и половина обаче чул нещо, което определил като изстрел с пистолет, и тогава побързал да се облече и да излезе на балкона си, който имал изглед към брега и планината, както и към паркинга, на който се намираха сега.
— И какво видя?
— Нищо. Беше страховито тихо. После въздухът експлодира. Сякаш бе избухнала война.
— Чул си престрелка?
— Трещеше откъм планината от другата страна на залива, а аз се взирах натам съвсем объркан, и тогава… споменах ли, че наблюдавам птиците?
— Не си.
— Но това е тренирало зрението ми, нали разбирате. Имам същински орлов поглед. Свикнал съм да забелязвам дребни детайли на голямо разстояние и сигурно затова видях малка точица на скалната тераса ей там, виждате ли я? Терасата като че ли се врязва в планината като джоб.
Соня вдигна очи към склона и кимна.
— Отначало се чудех какво е — продължи КГ Матсон. — После осъзнах, че е дете, момче, мисля. Клечеше горе и трепереше, поне така си го представих, и изведнъж… Божичко, никога няма да забравя това.
— Какво?
— Някой дотърча там изотгоре, млада жена, хвърли се право надолу и се приземи на скалната издатина толкова мощно, че за малко да падне долу. Сетне седнаха там заедно, тя и момчето, и зачакаха, зачакаха неизбежното, а после…
— Да?
— Изникнаха двама мъже с автомати в ръка. Стреляха ли, стреляха, а аз, и сами можете да се досетите, просто се хвърлих на земята. Страхувах се, че ще ме улучат, но все пак не се сдържах и надзърнах. Знаете, от моята посока жената и детето се виждаха идеално, но за мъжете там горе бяха скрити, поне временно. При все това ми бе ясно, че е просто въпрос на време, докато ги открият, и разбрах, че нямаше къде да се дянат. В мига, в който напуснеха терасата, мъжете щяха да ги съзрат и да ги убият. Ситуацията беше безнадеждна.
— Въпреки това не сме намерили нито момчето, нито жената — рече Соня.
— Не, точно там е работата! Мъжете все повече се приближаваха, накрая трябва да се е чувало дори диханието им. Стояха толкова наблизо, че би било достатъчно да се наведат напред, за да открият жената и детето. Ала тогава…
— Да?
— Няма да ми повярвате. Онова момче от частите за бързо реагиране категорично не ми повярва.
— Нищо, разкажи, после ще проверим доколко е правдоподобно.
— Когато мъжете се спряха, за да се ослушат, или защото са подозирали, че са вече близо, жената се изправи рязко и ги застреля. Бам, бам! После се втурна напред и захвърли оръжията им надолу по склона. Наистина безумна точност, като в екшън филм, а после хукна, или по-точно претърколи се и заедно с момчето се хвърлиха в едно беемве, което стоеше тук на паркинга. Точно преди да влязат в колата видях, че жената държи нещо в ръка, чанта, или лаптоп.
— С беемвето ли изчезнаха?
— Със страховита скорост. Не знам накъде.
— Окей.
— Но това не е всичко.
— Какво искаш да кажеш?
— Там имаше още една кола, рейндж роувър, мисля, висок автомобил, черен, нов модел.
— Какво стана с него?
— Всъщност не се бях замислял за него, а и след това бях изцяло зает да звъня на централата за спешни повиквания. Когато обаче се канех да затворя, видях двама души да слизат от стълбището ей там, мършав, висок мъж и жена. Естествено, не ги видях особено добре. Бяха твърде далеч. При все това мога да кажа две неща за онази жена.
— И какви са те?
— Беше сочно парче и беше ядосана.
— Сочно парче в смисъл на красива?
— По-скоро прекрасна, изключителна. Отдалеч ѝ личеше. Освен това обаче беше и бясна. Точно преди да се качи на рейндж роувъра, зашлеви на мъжа плесница и най-странното е, че пичът въобще не реагира. Само кимна, сякаш смяташе, че си го е заслужил. После се чупиха от мястото. Мъжът караше.
Соня Мудиг си записа и си каза, че трябва да обяви за общонационално издирване както рейндж роувъра, така и беемвето, и то по най-бързия начин.
Габриела Гране пиеше капучино в кухнята си на „Вилагатан“ и намираше, че предвид обстоятелствата, нещата се развиваха добре. Всъщност най-вероятно още беше в шок.
Хелена Крафт искаше да се срещне с нея в 8,00 ч. в своя кабинет в тайната полиция. Габриела подозираше, че няма само да я уволнят. Че ще има и съдебни последици, с което възможностите ѝ да си намери друга работа до голяма степен ще се изпарят. Щеше да се сбогува с кариерата си на 33-годишна възраст.
И все пак това не беше най-лошото. Знаеше, че престъпва законовите разпоредби и съзнателно пое риска, ала го беше сторила, защото смяташе това за най-добрия начин да предпази сина на Франс Балдер. Сега, когато в лятната ѝ вила се бе разиграла жестока престрелка, явно никой не знаеше къде се намира момчето. Може да беше тежко ранено или мъртво. Габриела имаше усещането, че вината щеше да я разкъса на парченца — първо бащата, сега и синът.