Онова, което не ме убива

Това звучеше толкова не на място, че Арам не му отдаде никакво значение. Вместо това претърси дрехите на ранения и констатира, че не е въоръжен и навярно е улучен в корема. Блузата му бе прогизнала от кръв, а лицето му изглеждаше обезпокоително бледо. Арам го попита какво е станало. Не получи отговор, не веднага. После мъжът изсъска още едно чудновато изречение на английски.

— Душата ми е уловена в рисунка — рече той, явно на път да загуби съзнание.

Арам остана няколко минути, за да се увери, че мъжът няма да им създава някакви проблеми. Когато най-сетне чу да се приближава медицинският екип, той излезе отвън на скалната площадка. Искаше да узнае защо бяха викали колегите. Още валеше сняг, беше заледено и хлъзгаво. По-надолу в долчинката се чуваха гласове и шум от двигателите на нови прииждащи коли. Все още беше тъмно и трудно се виждаше, а имаше и много камъни и иглолистни дървета. В пейзажа имаше нещо драматично, а склонът се спускаше стръмно надолу. Теренът не беше подходящ за ръкопашен бой и Арам бе обзет от лоши предчувствия. Стори му се, че е настъпило странно затишие, и недоумяваше къде се бяха дянали колегите му.

Не бяха далеч, стояха точно при стръмнината зад голяма, диворасла трепетлика, а когато ги откри, той потрепери. Не му беше присъщо, но се уплаши, когато ги видя да се взират в земята със сериозни погледи. Какво се бе случило там? Нима момчето с аутизъм беше мъртво?

Вървеше бавно, замислен за собствените си хлапета, на шест и девет. Бяха луди по футбола. Не правеха нищо друго, не говореха за нищо друго. Казваха се Бьорн и Андерш. Двамата с Дилван им бяха дали шведски имена, понеже мислеха, че това ще им помогне в живота. Що за хора се бяха довлекли дотук, за да убият едно дете? Обзе го внезапна ярост и викна на колегите си. В следващия миг въздъхна облекчен.