Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Ще ѝ предам. Само да се надяваме… — започна Микаел.
— Че е жива — допълни Ед, а след това завиха с голяма скорост наляво, към Ингарьостранд.
Беше 4,48. Двайсет минути, след като Лисбет Саландер беше била тревога.
Рядко се случваше Ян Холстер да сбърка.
Ян Холстер страдаше от романтичната представа, че отдалеч може да се прецени дали човек ще се справи с даден ръкопашен бой или голямо физическо изпитание, и тъкмо затова той, за разлика от Орлов и Богданов, не се учуди, когато планът с Микаел Блумквист не сполучи. Те самите бяха съвсем сигурни — не се е родил мъжът, който да не хлътне по Кира на мига. Холстер обаче — след като в Салтшобаден просто бе видял журналиста от разстояние в рамките на една главозамайваща секунда — хранеше известни съмнения. Микаел Блумквист изглеждаше като проблем. Имаше вид на мъж, когото не е възможно нито да преметнеш, нито да смачкаш толкова лесно, и нищо от видяното или чутото оттогава не бе накарало Ян да промени мнението си.
С младия журналист като че ли нещата стояха другояче. Той изглеждаше като прототип на податливия, мекушав мъж. Но и това се оказа погрешно. Андрей Зандер се бе борил по-дълго от всеки, когото Ян бе изтезавал. Въпреки ужасяващите болки той отказваше да се прекърши. Някаква непоклатимост, която сякаш намираше опора в по-висш принцип, блестеше в очите му и Ян вече си мислеше, че ще се наложи да се откажат, че Андрей Зандер по-скоро ще понесе каквото и да било страдание, отколкото да отговори на въпросите им, и чак когато Кира даде тържествено обещание, че Ерика и Микаел от „Милениум“ ще бъдат изтезавани по същия начин, Андрей се предаде.
Часът вече беше станал три и половина сутринта. Бе един от ония мигове, които Ян мислеше, че никога няма да забрави. Снегът се сипеше по прозорците. Лицето на младия мъж бе като пресъхнало, очите му бяха хлътнали. Кръвта бе бликала от гърдите му към устата и бузите. Устните, останали дълго залепени с тиксо, бяха напукани и изранени. Превърнал се бе в развалина. И все пак си личеше, че е красив млад мъж, и Ян се сети за Олга. Какво би си помислила тя за него?
Не беше ли журналистът точно такова образовано момче, което се бореше против несправедливостите и се застъпваше за просяци и отхвърлени от обществото, каквото тя би харесала? Замисли се за това, а и за други неща в собствения си живот. Сетне се прекръсти и извърна очи към Кира. Беше по-красива от всякога.
Очите ѝ излъчваха жарък блясък. Седеше на табуретка до леглото в скъпа синя рокля, която като по чудо не бе опръскана с кръв. В един момент каза нещо на шведски на Андрей, нещо, което звучеше наистина нежно. После сграбчи ръката му. Той стисна нейната. Май че нямаше нищо друго, в което да потърси утеха. На уличката навън виеше вятърът. Кира кимна и се усмихна на Ян. Нови снежинки се сипеха по ламарината на покрива.
След това всички седяха в един ленд роувър на път към Ингарьо. Ян се чувстваше някак празен, а и не му харесваше развоят на събитията. Но не можеше да се избави от мисълта, че собствената му грешка ги бе тласнала натам. Затова през повечето време мълчеше и слушаше Кира, която беше силно превъзбудена и говореше с неугасима омраза за жената, към която бяха поели. Ян не вярваше това да е добър знак и ако имаше необходимата власт, щеше да я посъветва да обърне и да се разкара от страната.
Той обаче си мълчеше, снегът навън се сипеше и колата летеше напред в мрака. На моменти Кира го плашеше със своите святкащи, леденостудени очи. Опита се да не мисли за това и си каза, че поне по една точка трябваше да ѝ има доверие — стъписващо бързо бе отгатнала истината.
Не само че беше познала кой се бе хвърлил на „Свеавеген“, за да спаси Аугуст Балдер, а и бе предположила кой би могъл да знае къде се бяха дянали момчето и жената, като името, което назова, бе на самия Микаел Блумквист. Никой сред тях не бе разбрал логиката в разсъжденията ѝ. Защо му е на реномиран шведски журналист да укрива лице, изникнало от нищото и отвлякло дете от местопрестъпление? Колкото повече проверяваха теорията обаче, толкова по-ясно ставаше, че в нея има нещо. Оказа се не само че жената — която се наричаше Лисбет Саландер — има тясна връзка с репортера, ами и в редакцията на „Милениум“ се беше случило нещо.
На сутринта след убийството в Салтшобаден Юрий бе хакнал компютъра на Микаел Блумквист, за да се опита да разбере защо Франс Балдер го бе повикал посред нощ, и тогава задачата не му беше създала проблеми. Но от вчера предобед не успяваха да се доберат до пощата на журналиста, а кога Юрий не е могъл да прочете имейлите на някой репортер? Никога, доколкото знаеше Ян. Микаел Блумквист внезапно бе станал много по-предпазлив и това очевидно имаше връзка с изчезването на жената и момчето от „Свеавеген“.