Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Само по себе си това не беше гаранция, че журналистът знае къде се намират Саландер и детето, но колкото повече време минаваше, толкова по-вярна изглеждаше теорията, пък и Кира явно не се нуждаеше от железни доказателства. Искаше да пипне Блумквист. Или поне някой друг от вестника и преди всичко, с почти налудничава амбиция, искаше да издири жената и детето.
Ян може би не схващаше изцяло мотивите на Кира, но знаеше, че ще убият детето, и това беше по-добре, отколкото Кира да пожертва него. Тя поемаше значителни рискове, за да го запази, и това го радваше, наистина, беше ѝ благодарен, макар точно сега, в колата, да не се чувстваше комфортно.
Опитваше се да си вдъхне сила чрез Олга. Каквото и да станеше, не биваше тя да се събуди и да види рисунка на баща си из всички водещи новини. Ян отново и отново си внушаваше, че досега им бе излизал късметът, както и че най-трудното е зад гърба им. Ако Андрей Зандер им беше дал правилния адрес, би трябвало задачата да се окаже лесна. Бяха трима тежковъоръжени мъже, четирима, ако брояха и Юрий, който, разбира се, както обикновено, висеше предимно на компютъра.
Екипът се състоеше от Ян, Юрий, Орлов и Денис Уилтън — гангстер, бивш член на МК „Свавелшо“, който понастоящем редовно правеше услуги на Кира и им бе съдействал с планирането на акцията в Швеция. Бяха трима или четирима тренирани мъже плюс Кира, а насреща си имаха само една жена, която навярно спеше, освен това трябваше и да брани дете. Не би трябвало да се окаже проблем, изобщо. Би следвало да ударят бързо, да приключат работата и да напуснат страната. Кира обаче продължаваше да ги наставлява. Съвсем се бе вманиачила.
— Не бива да подценявате Саландер!
Изрече го толкова много пъти, че дори Юрий, който иначе вечно се съгласяваше с нея, започна да се дразни. Ян също бе видял на „Свеавеген“, че онова момиче изглежда тренирано, пъргаво и безстрашно. Според Кира обаче била едва ли не супержена. Ама че смехория. Ян никога не беше срещал жена, която в бой по някакъв начин да може да се мери с него или дори с Орлов. При все това обеща да внимава. Обеща най-напред да се качи и да проучи терена, за да обмисли стратегията, да изготви план. Нямаше да прибързват, нямаше да се оставят да ги примамят в някоя клопка. Каза това неколкократно, а когато най-сетне паркираха край заливче и изоставен кей под планински склон, той незабавно пое командването. Нареди на останалите да са готови за действие под прикритието на колата, докато той самият пое напред, за да разбере къде точно се намира къщата.
Ян Холстер обичаше ранните утрини. Харесваха му тишината и усещането за преход във въздуха. Сега вървеше, леко привел горната част на тялото си, и се ослушваше. Наоколо му беше задоволително тъмно и не се виждаше жива душа, не светеха никакви лампи. Подмина кея и стигна до дървена ограда и раздрънкана портичка, точно до един смърч и избуял трънлив храст. Отвори портичката и продължи по стръмно дървено стълбище с парапет от дясната страна. След малко различи къщата.
Беше скрита зад борове и трепетлики и всички лампи бяха угасени. Имаше тераса с южно изложение и стъклени врати, които трябва да бяха лесни за разбиване. На пръв поглед не видя кой знае какви трудности. С лекота биха могли да връхлетят през стъклените врати и да обезвредят врага. Не би трябвало да има проблеми. Даде си сметка, че се движи съвсем безшумно, и за миг се замисли дали да не свърши работата сам. Може би моралната отговорност беше негова. Нали заради него се бяха оказали в тази ситуация. Сам би следвало да оправи нещата. Не би трябвало да е по-сложно от това, с което се бе захващал досега, напротив.
Очевидно тук нямаше никакви полицаи като у Балдер, никакви пазачи, нито дори признаци на аларма. Вярно, не носеше своето автоматично оръжие, но и нямаше нужда от него. Оръжията бяха чиста презастраховка, продукт на превъзбудения мозък на Кира. Носеше си пистолета, своя ремингтън, и той беше предостатъчен. Внезапно, без обичайното щателно планиране, той бързо се придвижи покрай късата страна на къщата и стигна до терасата и стъклените врати. Изведнъж обаче застина. Отначало не разбра защо. Можеше да е какво ли не, звук, движение, наполовина осъзната опасност. Бързо вдигна поглед към правоъгълния прозорец горе. Оттук не се виждаше вътрешността. Ян се чувстваше все по-несигурен. Възможно ли бе да са сбъркали къщата?
Реши да се приближи съвсем и да надникне в помещението, за по-сигурно, и тогава… остана прикован в мрака. Наблюдаваха го. Очите със стъкления поглед, които го бяха видели веднъж в миналото, се взираха в неговата посока откъм една маса там вътре. Ето сега трябваше да действа. Да се втурне към терасата, да проникне светкавично през стъклените врати и да стреля. Пускайки в употреба целия си инстинкт на убиец. Ала пак се поколеба. Беше неспособен да извади оръжието си. Чувстваше се като изгубен пред този поглед и може би щеше да остане в същата позиция още няколко мига, ако момчето не беше сторило нещо, на което Ян го бе смятал за неспособно.