Онова, което не ме убива

Момчето нададе пронизителен писък, който сякаш накара прозорците да задрънчат, и едва тогава Ян се изтръгна от своето вцепенение и хукна към терасата, без да се замисли и за секунда. Връхлетя право през стъклените врати и стреля. Стреля, убеден, че изстрелът му е точен, ала така и не видя дали бе улучил.

Заплашителна, подобна на сянка фигура се хвърли към него с такава скорост, че въобще не смогна да се извърне или да заеме подходяща позиция. Знаеше, че стреля пак и че някой отвърна с изстрел, ала повече време за размисъл нямаше, понеже в следващия миг се просна на пода с цялата си тежест, а отгоре му се стовари млада жена. Яростта в очите ѝ надминаваше всичко, което някога бе виждал. Реагира инстинктивно със същия гняв. Опита да стреля отново, но жената беше като див звяр и ето че вече седеше отгоре му и надигаше глава… Прас. Ян така и не успя да разбере какво се случва. Трябва да бе припаднал.

Когато се съвзе отново, в устата си имаше вкус на кръв, а под блузата му беше мокро и лепкаво. Трябва да бе улучен и тъкмо тогава момчето и жената го подминаха. Направи опит да сграбчи детето за краката. Поне така си мислеше. Но внезапно започна да се бори за въздух.

Вече не разбираше какво става. Разбираше само, че е нападнат и надвит, и от кого? От едно момиче — и това прозрение се превърна в част от болката му, докато лежеше със затворени очи на пода сред счупените стъкла и собствената си кръв и тежко дишаше, и се надяваше скоро всичко да свърши. Тогава обаче долови още нещо, гласове в далечината, а когато отвори очи, за свое учудване видя жената. Беше останала. Нима не си бе тръгнала току-що? Не, стоеше точно до кухненската маса на своите тънки момчешки крака и се занимаваше с нещо. Ян направи върховно усилие и се надигна. Не намираше оръжието си, ала успя да седне, решен да я нападне отново.