Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
— Какво правеше там горе с нея! — изкрещя Лавендър Браун, взирайки се право през Хари в Рон и Хърмаяни, излизащи заедно от момчешкото спално помещение. Хари чу, как Рон запелтечи зад него и се втурна през стаята по-далеч от тях.
Беше лесно да мине през портрета; когато се приближи, Джини и Дийн влизаха през него и Хари можа да се промъкне между тях. Когато правеше това, той случайно се докосна до Джини.
— Не ме блъскай, ако обичаш, Дийн — каза раздразнено тя. — Винаги правиш така, аз мога прекрасно да мина и сама…
Портретът се завъртя и затвори след Хари, но не и преди да чуе, как Дийн й отвърна ядосан… Със засилващо се чувство на въодушевление Хари продължи да крачи през замъка. Не беше нужно да се прокрадва, защото не срещаше никого по пътя си, но това не го изненадваше ни най-малко. Тази вечер той бе най-големият късметлия в „Хогуортс“.
Той нямаше никаква представа откъде знае, че е правилно да иде при Хагрид. Сякаш отварата винаги осветяваше следващите му няколко крачки. Той не можеше да види крайната цел, не можеше да види, къде е отишъл Слъгхорн, но знаеше, че върви по правилния път, за да вземе тоя спомен. Когато стигна Входната зала, видя, че Филч беше забравил да заключи входната врата. Радостно усмихнат, Хари я отвори и за миг вдъхна миризмата на чист въздух и треви, преди да тръгне в полумрака надолу по стъпалата.
Когато стигна най-долното стъпало му хрумна, колко приятно би било да мине през лехите със зеленчуци на път за Хагрид. Не беше съвсем по пътя му, но на Хари му изглеждаше ясно, че това е хрумване, на което следва да се подчини, така че се насочи незабавно към зеленчуковите лехи, където за негова радост, но не и изненада, намери професор Слъгхорн да разговаря с професор Спраут. Хари се спотаи зад един нисък каменен зид, усещайки се в хармония със света, и се вслуша в разговора им.
— Много съм Ви благодарен за отделеното време, Помона, — казваше учтиво Слъгхорн, — повечето авторитети твърдят, че са най-ефикасни, когато се берат на свечеряване.
— О, напълно съм съгласна. — каза топло професор Спраут. — Тези стигат ли Ви?
— Предостатъчно, предостатъчно. — каза Слъгхорн, който, както Хари забеляза, носеше наръч листати растения. — От това ще има по няколко листа за всеки от моите третокурсници и няколко в запас, ако някой ги превари… Е, приятна вечер, и отново благодаря много!
Професор Спраут се отдалечи в сгъстяващата се тъмнина в посока на нейните оранжерии, а Слъгхорн се насочи към мястото, където невидим стоеше Хари.
Обхванат от незабавното желание да се разкрие, Хари смъкна със замах мантията.
— Добър вечер, г-н професоре.
— Мерлинова брада, Хари, накара ме да подскоча. — каза Слъгхорн, спирайки изведнъж и го загледа предпазливо. — Как излезе от замъка?
— Мисля, че Филч навярно е забравил да заключи вратите. — бодро каза Хари и забеляза със задоволство, че Слъгхорн се намръщи.
— Ще докладвам за този човек, ако питаш мен, той е по-загрижен за боклука, отколкото за надлежните мерки за сигурност… Но защо тогава си излязъл, Хари?
— Ами, сър, заради Хагрид. — каза Хари, който знаеше, че точно сега най-доброто бе да каже истината. — Той е доста разстроен. Но нали няма да кажете никому, г-н професоре? Не искам да му създавам неприятности…
Очевидно любопитството на Слъгхорн бе възбудено.
— Хм, не мога да обещая това. — каза рязко той. — Но зная, че Дъмбълдор има пълно доверие на Хагрид, така че съм сигурен, че той не може да прави нещо много страшно.
— Ами, това е оня огромен паяк, който той има от много години… Той живееше в гората… Можеше да говори и тъй нататък…
— Чух слухове, че имало акромантули в гората. — каза спокойно Слъгхорн, поглеждайки към масата от тъмни дървета. — Значи е вярно?
— Да. — отговори Хари. — Но този, Арагог, първият, който Хагрид е завъдил, умря снощи. Той е смазан. Иска компания, когато го погребва и аз му казах, че ще ида.
— Трогателно, трогателно. — каза Слъгхорн разсеяно, вперил големите си уморени очи в далечните светлини от колибата на Хагрид. — Но отровата на акромантулата е много ценна… Ако звярът е умрял наскоро, може още да не е изсъхнала… Разбира се, не бих искал да правя нищо непристойно, щом Хагрид е разстроен… но ако има някакъв начин да се набави… искам да кажа, че е почти невъзможно да се вземе отрова от жива акромантула…
Слъгхорн изглежда сега говореше повече на себе си, отколкото на Хари.
— …изглежда ужасна загуба да не се вземе… мога да взема по сто галеона на пинта… Честно казано, заплатата ми не е голяма…
И сега Хари разбра ясно какво трябва да се направи.