Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
Ърни изглеждаше кисел; решен по изключение да надмине Хари, той най-стремително беше изобретил своя собствена отвара, която се беше сгъстила и образувала някакви пурпурни бучки на дъното на котела му. Малфой вече си събираше нещата с кисела физиономия; Слъгхорн беше обявил неговия разтвор за хълцане просто за „задоволителен“.
Звънецът би и Ърни и Малфой излязоха веднага.
— Сър… — започна Хари, но Слъгхорн незабавно погледна през рамо; щом видя, че в стаята са останали само той и Хари, забърза навън с всички сили.
— Г-н професоре… г-н професоре, не искате ли да опитате моята от…? — извика отчаяно Хари.
Но Слъгхорн беше изчезнал. Разочарован, Хари изправни котела, прибра си нещата, напусна подземието и бавно тръгна нагоре по стълбите към общата стая.
Рон и Хърмаяни се прибраха късно следобяд.
— Хари! — извика Хърмаяни, когато се вмъкна през отвора на портрета. — Хари, аз изкарах!
— Браво! — каза той. — Ами Рон?
— Той… него просто го скъсаха. — прошепна Хърмаяни, когато Рон се домъкна в стаята с най-навъсен вид. — Наистина нямаше късмет, една дреболия — изпитващият просто забеляза, че е оставил зад себе си половин вежда… Какво стана със Слъгхорн?
— Нищо не стана. — отвърна Хари, когато Рон се присъедини към тях. — Лош късмет, приятелю, но следващия път ще минеш — можем да го вземем заедно.
— Да, предполагам. — измърмори Рон. — Но половин вежда… сякаш има някакво значение!
— Зная, — каза успокоително Хърмаяни, — наистина изглежда жестоко…
На вечеря те се занимаваха предимно с това да ругаят грубо изпитващия по Магипортиране и Рон изглеждаше донякъде поободрен, додето тръгнат обратно за общата стая, вече обсъждайки висящия въпрос със Слъгхорн и спомена.
— Е, Хари — ще използваш ли Феликс фелисис, или какво? — попита Рон.
— Да, предполагам, че тъй ще е по-добре. — каза Хари. — Не мисля, че ще ми трябва всичката, не си струва количество за двайсет и четири часа, няма да ми отнеме цялата нощ… ще взема мъничко. Три-четири часа би трябвало да стигнат.
— Усещаш се забележително, когато я вземеш. — каза Рон, унесен в спомени. — Сякаш не можеш dа сбъркаш нищо.
— Какви ги приказваш? — разсмя се Хърмаяни. — Ти никога не си я вземал!
— Да, но си мислех, че съм, нали? — каза Рон, сякаш обясняваше нещо очевидно. — То си е същото…
Понеже току-що бяха видяли Слъгхорн да влиза в Голямата зала, а знаеха, че обича да похапва дълго, те се помаяха малко в общата стая, като планът беше Хари да иде в кабинета на Слъгхорн веднага, щом учителят вече трябва да се е прибрал там. Когато слънцето се сниши до върховете на дърветата в Забранената гора, те решиха, че моментът е настъпил и след като внимателно провериха, дали Невил, Дийн и Шеймъс са всички в общата стая, се промъкнаха в момчешкото спално помещение.
Хари извади от дъното на куфара навитите чорапи и измъкна мъничкото, блестящо шишенце.
— Е, хайде. — каза Хари, надигна шишенцето и пое една внимателно премерена глътка.
— Какво усещаш? — прошепна Хърмаяни.
За момент Хари не отговори. После бавно, но сигурно го обзе ободряващо усещане; той се почувства способен да направи всичко, абсолютно всичко… а получаването на спомена от Слъгхорн внезапно започна да му изглежда не само възможно, но и съвсем лесно…
Той стана, усмихвайки се, преизпълнен със самоувереност.
— Отлично. — каза той. — Наистина отлично. Добре… аз отивам при Хагрид.
— Какво? — възкликнаха в един глас втрещените Рон и Хърмаяни.
— Не, Хари… ти трябва да идеш и да се срещнеш със Слъгхорн, не помниш ли? — каза Хърмаяни.
— Не. — каза самоуверено Хари. — Отивам при Хагрид, имам чувството, че трябва да ида при Хагрид.
— Да нямаш чувството, че трябва да погребеш един огромен паяк? — каза зашеметен Рон.
— Да. — каза Хари, измъквайки от чантата си своята мантия-невидимка. — Усещам, че сякаш това е мястото, където трябва да бъда довечера, разбирате ли какво искам да кажа?
— Не. — отговориха заедно Рон и Хърмаяни, вече и двамата доста разтревожени.
— Това е Феликс фелисис, предполагам? — каза неспокойно Хърмаяни, държейки шишенцето срещу светлината. — Да не си взел друго шишенце, пълно с… не знам…
— Есенция за умопомрачение? — предположи Рон, когато Хари намяташе мантията върху раменете си.
Хари се разсмя, а Рон и Хърмаяни го погледнаха още по-разтревожени.
— Вярвайте ми. — каза той. — Зная какво правя… или поне — той уверено се отправи към вратата. — Феликс знае.
Той покри с мантията главата си и заслиза по стълбата, а Рон и Хърмаяни забързаха след него. В подножието на стълбата Хари се промъкна през отворената врата.