Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Никой от Ордена не ми пише вече. — каза Хари. — Не и след като Сириус… — Хари видя, че очите й се напълниха със сълзи. — Съжалявам, — промърмори той, — искам да кажа… и на мен ми липсва.

— Какво? — празно попита Тонкс, все едно изобщо не го беше чула. — Да. До скоро виждане, Хари.

Тя се обърна и се забърза по коридора. Хари се загледа след нея. След минута-две, той извади Мантията невидимка, облече си я отново и продължи опитите си да влезе в Нужната стая, но вече без особен ентусиазъм. Накрая, с неприятна тежест в стомаха и знаейки, че Рон и Хърмаяни скоро ще се върнат за обяд, се принуди да зареже опитите си и да остави коридора на Малфой, който до няколко часа може би щеше да се осмели да излезе.

Той намери Рон и Хърмаяни в Голямата зала, вече наполовина изяли своя обяд.

— Успях, е почти! — възкликна Рон ентусиазирано, когато Хари се доближи — Трябваше да Отпътуваме извън магазина на мадам Пъдифутс, а аз се престарах малко и се приземих близо до Scrivenshafts, но поне успях да се придвижа!

— Браво! — каза Хари — Как мина при теб, Хърмаяни?

— О, тя беше перфектна. — отговори Рон, преди Хърмаяни да успее да вземе думата. — Перфектни три „Н“, или каквото и да е… после отидохме да пийнем по нещо в Трите Метли и трябваше да чуеш как Туайкрос говореше за нея… ще съм изненадан ако скоро той не…

— Ами ти? — попита Хърмаяни, игнорирайки Рон. — Беше ли при Нужната стая през цялото това време?

— Да. — отговори Хари. — И познайте кого видях там? Тонкс!

— Тонкс? — изненадано повториха Рон и Хърмаяни.

— Да, тя каза, че отивала да види Дъмбълдор.

— Ако питате мен, — каза Рон, след като Хари им описа разговора с Тонкс, — тя е откачила малко. След това което стана в Министерството…

— Малко е странно. — каза Хърмаяни, която изглеждаше много замислена. — Тя би трябвало да пази училището, защо изведнъж ще остави поста си и ще отиде да види Дъмбълдор, когато той дори не е тук?

— Мислех си нещо. — каза Хари. Той се почувства неудобно да го каже на глас. Хърмаяни разбираше повече по тези въпроси. — Може би… нали се сещате… да е била влюбена в Сириус?

Хърмаяни зяпна срещу него.

— Какво, за Бога, те кара да мислиш така?

— Не знам. — сви рамене Хари. — но тя почти започва да плаче, когато споменах името му, а и нейният Патронус е голямо четириного нещо сега. Чудех се дали не се е превърнал в… него.

— Би могло… — бавно каза Хърмаяни, — Но това все още не обяснява защо ще нахълтва в замъка, за да търси Дъмбълдор, ако наистина е правила това.

— Връщаме се до това, което аз казах. — каза Рон, който сега нагъваше картофи. — Тя е откачила. Загубила си е акъла. Жените, — сподели мъдро с Хари, — много лесно се разстройват.

— И все пак, — каза Хърмаяни, — се съмнявам, че ще намериш жена, която ще се цупи половин час, защото мадам Розмерта не се е засмяла на шегата им за вещицата, Лечителя и Мимбулус Мимблетония