Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Не, не и аз. Иска ми се да я вържа за някой телеграфен стълб и да я бичувам. Само че бях принуден да прекратя лова си, а това, Микаел, ме разяри. Може би сега изглеждам овладян, но всъщност, както казах… всъщност!
— Си побеснял от яд.
— Точно, и тъкмо затова те повиках тук рано-рано. Искам да се добера до твоята Оса, преди да е избягала от страната.
— Защо ще бяга?
— Защото ѝ идват само безумни идеи, не е ли така?
— Не знам.
— Мисля, че знаеш.
— А какво изобщо те кара да мислиш, че точно тя е твоята хакерка?
— Това, Микаел, тъкмо се канех да ти го разкажа.
Той обаче не продължи.
Стационарният телефон на хотела иззвъня и Ед вдиша бързо. Беше момчето от рецепцията, което търсеше Микаел Блумквист. Ед му подаде слушалката и не му трябваше много, за да разбере, че журналистът получава обезпокоителни новини, затова не се учуди, когато шведът само смотолеви някакво неясно извинение и изфуча от стаята. Не се учуди. Но и не възнамеряваше да го изпусне. Сграбчи палтото си от закачалката и се втурна по петите му.
Блумквист летеше по коридора като спринтьор и макар Ед да не знаеше какво се бе случило, той подозираше, че е свързано с тази история, и реши да го последва. Ако се касаеше за Осата и Балдер, искаше да е там, но тъй като журналистът дори нямаше търпението да вземе асансьора, а просто тичешком заслиза по стълбището, Ед изостана и когато стигна до приземния етаж запъхтян, Микаел Блумквист тъкмо бе взел телефоните си и водеше нов разговор.
— Какво е станало? — попита Ед вече на улицата, когато репортерът се мъчеше да хване някое такси по-надолу край водата.
— Проблем! — отвърна Микаел.
— Мога да те закарам.
— Не можеш да закараш и лайно. Пил си.
— Но можем да вземем моята кола.
За миг Микаел забави крачка и се втренчи в Ед.
— Какво искаш? — попита го.
— Искам да си помогнем един на друг.
— Сам си хващай хакера.
— Вече нямам мандат да ловя когото и да било.
— Окей, къде е колата ти?
Втурнаха се към колата под наем на Ед, която стоеше паркирана край Националния музей, и Микаел Блумквист съвсем накратко обясни, че поемат към архипелага, към Ингарьо. Щеше да получи описание на маршрута, докато кара, така каза, и нямаше намерение да обръща внимание на никакви ограничения на скоростта.
Глава 26.
Утрото на 24 ноември
Аугуст изпищя и в същия миг Лисбет дочу стъпки, бързи стъпки покрай тясната страна на къщата. Тогава пак сграбчи пистолета си и бързо се надигна. Чувстваше се отвратително, но се стегна, втурна се към вратата и видя вън на верандата едър мъж. За миг си помисли, че преимуществото е на нейна страна, че има една секунда аванс, ала нещата придобиха драматичен обрат.
Мъжът не спря пред стъклените врати, просто влетя през тях с извадено оръжие и стреля по момчето със светкавична бързина. Лисбет отвърна на огъня или може би бе стреляла първа.
Не знаеше. Не знаеше и в кой момент се беше втурнала към мъжа. Само разбра, че се сблъсква с него с огромна сила, след което се озова легнала отгоре му на пода, точно пред кръглата кухненска маса, където момчето току-що бе седяло. Удари мъжа с глава, без да се поколебае и за секунда.
Халоса го с такава сила, че главата ѝ звънна, сетне се изправи на крака с олюляване. Цялата стая се въртеше. Имаше кръв на ризата. Пак ли бе улучена? Нямаше време да мисли за това. Къде беше Аугуст? Край масата беше пусто, само моливите се въргаляха отгоре ѝ и рисунките, пастелите, изчисленията с прости числа. Къде, по дяволите, беше той? Чу скимтене откъм хладилника и да, той седеше там, тресеше се, притиснал колене в гърдите си. Явно бе успял да отскочи.
Лисбет тъкмо се канеше да изтича до него, когато долови нови обезпокоителни шумове някъде по-надалеч, приглушени гласове, прекършвани клони. Задаваха се няколко души. Трябваше да побързат, да се махат оттук. Ако беше сестра ѝ, то тя мъкнеше със себе си цял конвой. Открай време беше така. Лисбет беше сама, докато Камила събираше цели банди, затова и сега точно както в миналото трябваше да бъде по-умна и по-бърза. Пред мисления ѝ взор се появи теренът отвън и в следващия миг тя се втурна към Аугуст.
— Ела — каза му.
Аугуст не помръдна от мястото си. Стоеше като закован за пода. Лисбет го дръпна рязко и направи болезнена гримаса. Всяко движение ѝ причиняваше болка, ала вече нямаше време за губене и навярно Аугуст все пак го разбра. Направи знак, че може да бяга и сам, след което тя се стрелна към кухненската маса, сграбчи лаптопа си и продължи към терасата, покрай мъжа на пода, който се надигна замаяно и се опита да се добере до краката на Аугуст.