Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
Призракът на момичето се беше издигнал от една тоалетна кабинка зад тях и сега се рееше, и ги гледаше през дебелите си, бели, кръгли очила.
— О, — каза тя, — това сте вие.
— А ти кого очакваше? — попита Рон, поглеждайки към нея.
— Никого. — каза Стенещата Миртъл, разтривайки това, което преди е било нейна брадичка. — Той каза, че ще се върне да ме види, но тогава вие двамата се появихте, — тя погледна Хари обвинително — а не ви бях виждала от месеци и месеци. Научила съм се да не очаквам много от момчетата.
— Мислех си, че живееш в тоалетната на момичетата? — пита Хари.
— Да, — каза тя, свивайки рамене, — но това не значи, че не мога да посещавам други места. Дойдох да те видя в банята веднъж, не помниш ли?
— Сякаш бе вчера. — призна Хари.
— Но аз си мислех, че той ме харесва. — каза тя тъжно. — Може би, ако вие си тръгнете, той ще се върне. Имаме много общи неща. Сигурна съм, че и той го почувства. — каза тя и се загледа очаквателно към вратата.
— Като казваш, че имате много общи неща. — каза Рон развеселен — искаш да кажеш, че и той живее в сифон?
— Не! — отвърна Миртъл разярена, гласът й проехтя силно сред старите плочки. — Искам да кажа, че той е чувствителен, хората го нагрубяват и той се чувства самотен, и няма с кого да си говори, и не го е страх да покаже чувствата си, и да плаче!
— Има момче, което плаче тук? — полюбопитства Хари. — Малко момче?
— Не е твоя работа! — каза Миртъл, с поглед впит в Рон, който се беше ухилил до уши. — Обещах му, че няма да кажа на никого и ще отнеса тайната в…
— …не в гроба, със сигурност? — довърши Рон. — В отходните тръби, може би? — Миртъл извика гневно и се гмурна обратно в тоалетната, пръскайки вода по целия под. Изглежда се беше разсърдила сериозно на Рон. — Прав си. — каза той, обръщайки се към Хари. — Ще отида на допълнителните упражнения в Хогсмийд, преди да реша дали ще се явя на изпита.
Така, на края на следващата седмица, Рон се присъедини към Хърмаяни и останалите от шести курс, които бяха на необходимата възраст, за да се явят на изпита. Хари малко им завидя, докато ги гледаше как се приготвят да отидат до селото, липсваха му пътуванията до там, а и беше особено приятен ден, един от първите ясни дни от много време. Той реши да използва времето за още един опит да проникне в Нужната стая.
— По-добре, — каза Хърмаяни, когато той сподели плана си с нея и Рон, — да отидеш в кабинета на Слагхорн и да се опиташ да вземеш спомена от него.
— Опитвам се! — каза Хари, което си беше вярно. Той се мотаеше след всеки урок по Отвари с надеждата, че ще успее да остане насаме с Слагхорн, но учителят винаги напускаше подземието толкова бързо, че Хари не успяваше да го хване. Хари беше почукал на вратата на кабинета му два пъти, но не получи отговор, като втория път беше сигурен, че е чул звука на стария грамофон вътре в стаята. — Той не иска да говори с мен, Хърмаяни! Знае, че се опитвам да се срещна с него и се старае да не позволи на това да се случи!
— Трябва просто да продължаваш да се опитваш.
Късата опашка, която чакаше да бъде претърсена от Филтч, се придвижи напред и Хари не успя да отговори. Той пожела късмет на Рон и Хърмаяни, после се обърна и се качи по стълбите, уверен да прекара час-два около Нужната стая, каквото и да казваше Хърмаяни.
Когато излезе от предверието на замъка, Хари извади Хитроумната карта и своята Мантия невидимка от чантата си. Когато се скри, той потупа картата и промърмори: „Тържествено се кълна, че ще върша пакости!“, и я разгледа.
Беше неделя сутринта, почти всички ученици бяха в различните си общи стаи — грифиндорците в едната кула, рейвънклоуците в друга, слидеринците в подземията и хъфълпафците в мазето, близо до кухните. Тук там имаше по някой човек около библиотеката или по коридорите, както и малко хора навън в двора, а Грегори Гойл стоеше сам в коридора на седмия етаж. Нямаше следа от Нужната стая, но Хари не се изненада, ако Гойл стоеше пред нея, значи стаята беше отворена, независимо от това, дали картата знае или не. Той се забърза по стълбите, като забави ход, когато доближи ъгъла на коридора, където започна да се промъква много бавно към същото малко момиченце с тежките стъкленици, на което Хърмаяни бе така любезна да помогне миналата седмица. Той се приближи иззад нея, после се наведе и прошепна:
— Здрасти… много си красива, знаеш ли?
Гойл изпищя ужасено, хвърли стъклениците във въздуха и побягна толкова бързо, че изчезна от поглед още преди звукът от строшеното стъкло да спре да отеква в коридора. Хари се засмя и се обърна към абсолютно празната стена. Стената, зад която Драко Малфой сега стоеше неподвижно, знаейки, че отвън има някой и че не може да излезе. Това се хареса на Хари и той се опита да си спомни кои комбинации все още не беше изпробвал.